Отнемане

 

Светът се скри зад пясъчна рътлина,
полепна прах по мътните му склери.
Със себе си отдавна се размина,
в посоките безброй не се намери.

Не търсеше простор, а само стряха
и луташе се бос и любопитен.
От взиране и жажда потъмняха
съвсем онези сенки под очите.

Понякога предаден от умора,
разбираше, как всичкото е нищо.
Но паметта запълваше догоре
вкопалите го здраво коренища.

Отказа да свали на страховете
и грешките си кървавата дреха.
В градините, където мъдрост свети,
зарАзен и нечист – не го приеха.

А вече го сърбеше нетърпимо
от тварите всепъплещи и глухи,
протъркали на времето килима,
от битки и падения, разрухи…

Светът въздъхна тежко и зачака
смиреното в мига слънцестоене.
Не съм всевишна, да отлъча мрака,
но нека му олекне днес-без мене.

 

14.7.13

автор: Милена Белчева

изображение: интеренет

 

1004466_10200713597217073_797150144_n

  • You are here: Милена Белчева » Поезия, Слово » Отнемане
  • Tags:  , , , , , , , , ,

    Вашият коментар

    Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *