„Най-новото интервю за ЕДИН ОТ НАС Споделя е с Милена Белчева ( imagemaker.bg), която е изключително женствена и… силна – както само крехките и „чупливи“ хора могат да бъдат…“ Кристина Митева
Представи се накратко…
Обикновено се представям като приятно сбъркан шемет. Все още съм такъв. Неслучайно и прякорът ми е Лимка. Циничен романтик съм. Максималист, който се опитва да живее минималистично. Работохолик и перфекционист, но с душа на бохем и артист. Хлапе, което продължава да прави виенски колела на плажа и да танцува при всеки удобен случай. Жена, приела цялата благодат и отговорност на тази си роля и същност. Майка на двама сина – красиви, умни и супер-непокорни. Чувствам се прекрасно и уютно, влизайки в 40-те. Но от дете съм била наясно коя съм и какво искам до най-малките детайли. Обичам да планирам, но съм и лесно адаптивна и приемам с охота всяко обновление, тъй като животът е една постоянна промяна. Може би името ми – Милена – е и моя благословия – да съм мила и добродушна. Разбира се, понякога съвсем не съм цвете! Имам и доста свободолюбив дух!
Кои бяха най-хубавите моменти или периоди в твоя живот досега?
Белѝте и въображението ми, особено в по-ранните години. Вълшебството да се събуждам с гледката на озареното потръпващо море, да съзерцавам корабите, рибарските лодки, да пия кафето си сред дъхави люляци и цъфнали бадеми. Да прекарвам следобедите в гората, която е на минута от дома ми. Музиката… Досегът с поезията, с изкуството изобщо. Моментите на споделеност в школата по рисуване, в литературната школа, които посещавах. Необятният свят на книжното богатство, който открих по-късно. Децата, които са неизменна радост в живота ни. Мигчетата, в които любовта ми е била споделена. Тъжен човек съм, но дори и в това намирам нещо красиво. Благодарността, която изпитвам за все повече неща, ме прави щастлива.
А кое е най-трудното нещо, което си преживявала?
Вътрешните съпротиви, външните постоянни назидания и критики. Невъзможността хората да ме приемат каквато съм, без желание да ме подчиняват на представите си. Насилието в различните му проявления. Загубата на близки. Трудно ми е и да се обличам и приготвям сутрин през зимата. Най-трудно, но и най-прекрасно е да проумяваш от време на време илюзиите си и са позволиш на егото ти да се попропука. Полезно е да си чуплив.
В какво вярваш?
Вярвам, че всяко зло е за добро. Вярвам в златната среда.
Вярвам в Христовия път. Вярвам в милостта. В чистотата, в отдадеността, в Любовта, като неща, без които нищо не е възможно.
Вярваш ли в хората?
Дали вярвам в хората, но по отношение на какво? Вярвам, че можем да бъдем по-дружелюбни, по-приемащи, по-осъзнати. Вярвам в Човеците. Разчитам на тях. Обичам ги. На много от тях се радвам, че просто съществуват и озаряват битийния ни мрак с излъчването си. Както казвам – те са моите светулчици. Вярвам, че и черните овци, и сивите вълци, и белите зайци, и всичко в природата е на мястото си.
А в себе си?
Имам относително адекватна оценка за качествата си, визията, талантите и ценностите си. Но те са нищо, ако не правят съществуването ми и света по-красив и добър. Ако не съумявам да израствам, да бъда по-смирена, по-наблюдаваща, по-осезаваща. Вярвам, че всеки е съществена част от пъзела.
За какво мечтаеш? На какво се надяваш?
Мечтая за пълнота, каквато в земното ни пребиваване е непостижима.
Да разбера, какво е да живея във взаимност, при която си всеотдайно обичан и безусловно приет. За очарователен, благонравен, смел и любящ мъж с бонус – трапчинки. ?Мечтите ми са утопични – за чисти, балансирани и хармонични: мисли, свят, отношения. Копнея да бъдем приятелски настроени съотборници, без държавни граници, без финансови условности, без жажда за превъзходство. “Imagine…”
Има ли нещо важно, за което не ти достига времето?
С моите десетки интереси – за нищо не стига, а и никога не съм имала представа за понятието време, но се свиква и дори се посприятелих с него. Времето винаги стига за една силна прегръдка, за един мил поглед, за една широка и закачлива усмивка, за насърчителна дума, за да вдишаш красотата около себе си. Животът тук е колкото една песен, но от нас зависи дали тази песен ще бъде нежна балада, тържествен марш или драматична ария.
Важна ли е прошката в твоя живот?
Важно е да се научим първо да не (се) съдим и да се обичаме истински и цялостно. Това ще ни даде и друго възприятие за хората и ситуациите около нас. Фиксирането в грешки, неправилни поведенчески реакции, в допуснати безумия, в ровене на мотиви, в анализи „можеше, трябваше, щеше“, е неефективно. Да се прощава на другите е привидно благородно, но всъщност е дори надменно. Кой, ти безгрешният ли им прощаваш? Но можем да приемем случилото се и да изберем друг път, да направим по-пълноценни избори. Та самите ние сме извикали дадена ситуация или изпитание. Гневът е естествена реакция първоначално, но и след най-дългия бунт идва моментът на приемането. Може би молитвата е начинът, чрез който Бог ни приема, а прошката е начинът, чрез който ние се учим да приемаме тъмната страна на света.
Повече в миналото, в настоящето или в бъдещето живееш сега?
А не са ли на една плоскост и трите? Съществувам, доколкото съм си позволила да опозная живота. По-правилно е той да ни оживява и да твори чрез нас. Имам си моментите на носталгия, меланхолия, размечтаност, déjà-vu, но те се случват без усещане за времева условност.
Харесваш ли нашето време?
Всеки предварително си избира своята житейска отсечка. Тук изключвам дори концепцията за преражданията, в която съм убедена. Ако сме тук – в това има смисъл, шанс и чудо. Да негодуваме срещу тези неща, значи да се противопоставяме и на себе си, и на Пътя. Ако приемем, че обкръжаващата действителност е отражение на вътрешния ни свят, то е добре първо да оплевим собствените си градинки и да предоставим възможност на нужните добротетели са израстат и дадат плод. Разбира се, че съм против манипулациите, насилието, войните, но първо трябва да спра да се самозаблуждавам аз, да бъда милостива към себе си, да усмиря вътрешните си негодувания и борби.
Има ли място и пътуване, на които държиш най-много?
Това, което ще ни отведе към изначалната точка, към Извора.
Но ще се случи не само по наша воля. Можем да имаме безброй любими дестинации, но на всички тях носим себе си. А този товар понякога е пречка по пътя. Колкото до географските локации, извън красотите на страната ни – влюбена съм в дивността на Черна гора, Хърватска и Италия. Изумителна е природата на Нова Зеландия, тази на страните в Азия и Скандинавия – също. Дано посетя и някои от тях. С любим човек всяко странстване е желано преживяване. Но обичам да пътувам и сама, да опознавам другите култури и светоусещане.
Обичаш ли Живота? Какво е той за теб сега? Опиши ми го с три думи.
Вярвам, че Вселената ме обича. Животът е светлина. А щом имам сянка – жива ли съм?
С три думи – животът е: Пълнота, Неизразимост, Съвършенство.
Кои са най-красивите гледки на света за теб?
Майка, която за първи път докосва рожбата си.
Любими устни, длани и очи. Танцът на израстването.
Сълзите на разкаяние.
Изяществото на природните явления и метаморфози.
Еротиката в нейния най-чист, неподправен, фин вид.
Истинската красота е надсетивно възприятие. Но често се опитваме да я подчиним на нашите естетични критерии, което ни възпира да я усетим в найната пълнота.
Къде се чувстваш най-добре, като „у дома”?
Където има мека тревичка, пръски море, топли камъчета, уханно кафе, вдъхновяващи книги, пухена завивка – обичам комфорта. Където има някой, който да те гали по косата, да изгледа с теб някое смислено филмче, да ти разкаже за мечтите си. „У дома“ съм там, където съм свободна, спокойна и обичана. Лесно мога да бъда опитомена 😉
Какво ти дава сили да продължаваш напред в трудни моменти?
Осъзнатата отговорност към себе си, Бог, родителите ми, децата, човечеството. Вярвам в „ефекта на пеперудата“. Ако не мога да(си) помогна в даден момент, то поне искам да не преча, а „намесата“ става по безброй начини, за които дори не подозираме. Както е казано – „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Кураж ми дават хората – лидери, учители, мотиватори. Личности със силен дух и устойчива психика, с огромни сърца, с блага усмивка. От Майка Тереза, през Ник Вуйчич, до най-безизвестния клошар или детенце – всеки може да те озари и излекува с чисотата, с мъдростта си, с добротата си. Както и да те вдъхнови с отношение, жест, прозорливост.
Кои хора са ти оказвали най-голяма подкрепа и влияние?
Хората, които са ме обръщали с хастара навън. Един общ познат поет – Венци Василев – има доста осезаемо, и вярвам благотворно, влияние. Подкрепа съм получавала и от най-близките си приятели, и от напълно непознати. Към днешна дата – от родителите, баба ми, сестра ми, децата. Понякога ни е трудно да осмислим обхвата на всичко, за което трябва да сме признателни и благодарни.
Искаш ли да промениш нещо у себе си?
Необходимостта от промяна е индикатор, че не сме в Същността си, а само в образа, в някакво наше несъвършено човешко проявление. В душата ми царуват контрастите, но чрез тях постигам нужния баланс. Съумявам да помиря артистичния хаос, който създава творецът в мен, с маниакалната педатичност и желанието за планиране и супер-ред; както и нуждата от свобода и от близост едновременно. Съчетавам някак и потребността си постоянно да анализирам и тази да съм в zen-състояние. Работя над навиците си, опитвам се да се набюдавам, да намаля критичността, да си давам повече почивка.
Намерила ли си призванието си?
Наскоро четох интересна статия от Калина Стефанова, според която идваме тук заради уроците си, а не заради мисията. А може би идваме с единствената мисия – да научим уроците си… Усещам, че колкото и да съм изпадала в депресии, че няма смисъл от това, което създавам – тъкмо изкуството ме е измъквало от блатото на самосъжалението и ме е мотивирало да продължа. Дали призванието ми е свързано с рисуване, литературни, публицистични и фотографски опити, дизайн, приложно творчество или пък нещо съвсем различно от тези ми интереси и занимания, мога само да гадая. За мен е важно, че правя тези неща инстинктивно, с отдаденост и старание, но и с лекота. Дори и единствено за лична арт-терапия – пак е достатъчно. Малкият ми син веднъж заключи, че моята идеална професия би била „гушливец“. Е, поне в семейството си, имам това удоволствие – всички сме любвеобилни. ?
Страхуваш ли се от смъртта? Вярваш ли в Живота след нея?
Дядо ми издъхна в ръцете ми. Скръбта е неописуема, но бях със сестра ми и сина ми и го изпратихме с много, много любов. Приятел ми каза, че страхът от смъртта е все едно да се страхуваш от килима. Често сме говорили по темата. Панически страх вече не изпитвам, защото това е природен процес, по-скоро имам усещане за постоянно прокрадваща се тиха скръб. Вярвам в нетленния, безграничен и извечен живот, вярвам в Божия план за нас.
А какво те кара да се чувстваш жива?
Мълчанието и смехът – и двете ме оживяват, по различен начин. Емпатията, усещането за свързаност. Лекотата, след освобождаване от товара на нездравословни мисли, чувства, отношения.
Какво е за теб самотата?
Нещо естествено. Откакто се помня тя е неизменна част от мен, още преди да се осъзная като творец и да я приема като необходимост. Самотността, обаче, за мен е друго състояние, съвсем нелюбимо.
Какво ти дава представа за вечност?
Именно – представа, съвсем непълна, илюзорна, но захранвана донякъде от разбирането за нашето величие и незначителност, за микроскопичното ни присъствие в необятния Космос, миг-придихание от гръдта на Вселената. Един тих слънчев следобед в морето имах неописуемо изживяване, при което сякаш ми се върна спомен от самото зараждане на всичко, усетих толкова силна, извечна свързаност и цялостност… Беше само веднъж, но преобразяващо.
Какви чувства изпитваш най-често?
Безмерна радост и тъга, май винаги едновременно. Едното състояние ако е изявено – другото му е сянка, но битуват в една добра симбиоза в мен. Тъй като съм силно впечатлителна, понякога усещанията ми градират в удивление, възхита, екзалтация, или в неутешима печал, чувство за безпомощност, срив в системата… Палитрата ми от емоции е пъстра, каквото е и ежедневието ми. Научих се да изпитвам наслада от почти всичко, което правя и преживявам. Понякога – съзерцателна нега, чувство за безвремие, безметежност, лекота, разтваряне, почит към Твореца, към сътвореното, към корените. Моята първа асоциация с Бог е именно радост, детска радост, а не страхопочитание.
Какво е щастието за теб? Опиши ми един съвършен ден…
То е във вълшебните срещи с интересни, успешни, добри, прозорливи, емоционално стабилни, вдъхновяващи Човеци.
В магията на пълноценното и чистосърдечно общуване.
В удоволствието да вървиш бос под дъжда.
В целувката на слънцето в мъглив ноемврийски ден.
В това някой да гали душата ти с думи и да ти подарява свободата да бъдеш себе си. Да усмихва мислите ти, да те озарява с усмивките си. Да възроди вярата ти.
Щастието е да докосваш, да усещаш, да дишаш.
Да си хапнеш черници от дървото. Да спасиш птиче. Да нахраниш дете.
Да се сгрееш след дълъг мразовит ден с домашен чай от летни билки.
Няма съвършени дни в нашия несъвършен свят и човешка форма.
Но има чудодейни мигове на блаженство, умиротворение, умиление, споделеност, прозрение.
Какъв съвет би дала, според житейския си опит, на едно дете или на другите хора въобще?
Съветите ми са най-тривиалните, но и най-съществените сякаш – да живеят богоугодно и природосъобразно. Да имат ясна, силна, красива мисъл, всеотдайно, чисто и смело сърце. По-често да спортуват, да танцуват и да се любуват. Да внесат повече баланс, упование и деликатност в живота си.
Какво може да те разплаче?
Трогващи жестове. Уловена нежност в отношенията. Възрастни двойки, които все още се гледат с признателност и обич. Непознато дете, което се приближава да те прегърне. Валс 19 на Шопен.
Като изключим драматичните ситуации, свързани със здравословни неволи и връзки, най-често плача от умиление.
А какво може да те накара да се усмихнеш?
Май същите неща – затрогващите.
Ако си представиш живота си като пъзел, доколко е подреден той? Липсват ли още парчета, за да е цял и завършен?
Пъзелът винаги е цялостен, но съобразно нивото, на което сме. При вътрешни трансформации се променя и холограмата. Въпросът, според мен, по-скоро е не доколко е красива и завършена картината, а какво има отвъд нея.
Какво цениш най-много в живота си? За какво чувстваш най-голяма благодарност?
Винаги съм била благодарна, не само вътрешно, а и съм изразявала признателността си по различни начини. Но от година-две „практикувам“ съзнателно и сега, докато стигна до работа пеш – около 30 минути, не успявам да обхвана и изрека мислено всички неща, които изпълват с радост сърцето ми. Да си признателен е също и средство за подмладяване, за повдигане да духа.
Благодарна съм, че си част от милите същества, които срещам по пътя и че ме покани да се включа в твоя проект. Вярвам в полезността на всичките ти прекрасни начинания и занимания.
Това е страницата ми за изкуство и култура.
кадър – П.Крачунов