След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?
* Cuique suum – Всекиму своето /лат./
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
No Comments