Не оспорвам трагедията*. Съпричастна съм към тъмнослучванията, обърнали с хастара навън душите на волни и неволни потърпевши. Но в момента ще игнорирам значимостта и мащаба на личните и обществени драми и събития, било то в чисто битов или геополитически план. Най-малкото, нямам емоционален ресурс за това, а медиите достатъчно се фиксират съзнателно в точно определени ракурси на темата. Отзвукът в социални мрежи, блогове и сайтове също предизвика вълни, не по-малко бурни и инертни от тези на стихията. Попаднах на контрастни и провокативни мнения, призиви и жонглиращи с понятия, факти и догадки коментари. Внезапни демонстрации на атеизъм или богоугодни, според представите на личността заявления.
Но около други два въпроса гравитират мислите ми. Защо ни обединяват Страха, Болката и Драмите, а не сме така единни и приемащи светлите моменти в условно нашия или чужд свят, живот? Готови сме да изпратим 20 sms-а, а някои дори се фукат с тази си благородна проява, но не и да се усмихнем без ирония на непознат, да приемем неочакван жест , без да проявяваме мнителност за мотивите, да споделим без патос, но от сърце радостта от дребните изяви и успехи на хора, които не са от нашата компания, кръвна група, вяра, принадлежност? Защо сме благодетели в моменти на Хаос, а не съумяваме да съзрем единността си и красотата на хармонията, да живеем в нея, а не да се борим с бяс за постигането и`? Тя не е постижение, а състояние. Да си трошим нервите, за да си осигурим спокойствие. Да заглушаваме с крясъци, за да бъдем чути? Да бъдем агресивни с децата си, за да ги накараме да бъдат кротки? Не е ли парадоксално и абсурдно? Мога да продължа много, следвайки тази стилистика, но е излишно.
Защо се самонагнетяваме, в опит да съберем максимум верни отговори на въпроса кой е виновен за това или онова, а не се отдръпнем от ситуацията, за да видим, че именно ние сме в нейния епицентър. Да, всичко това се случва като принцип на проявление по Божията воля, но именно в отговор на собственото ни напрежение и невежество, а не като наказание или сбъдната поличба. Както казва един приятел-„Господ не би си развалил маникюра”, допълвам – с нашите дребнотемни жалвания, глупосюжетни филми и резюлиране на щения и молитви, красиво потопени във фондана на земните благоценности . Не е ли най-естественото нещо този порой, събирал изпаренията на окървавените ни от алчност мисли и чувства? Не сме ли зазиждали всички пролуки в себе си с отрицания на това или онова и градили бентове от страх, в опит да съхраним всичките си лични „важни неща”? Не сме ли нарушили трептенето на въздуха и променяли посоката, размахвайки вещо пръстче с назидание? Когато готвим в тенджера под налягане, парата се кондензира и задушеното започва да омеква. Можем да оприличим нашето затворено съществуване на такава тенджера, в която живеем под напрежение. Неизбежната поява на капките идва именно, за да ни смекчи, защото няма как да обсебим цялото пространство.
Наскоро, докато се разхождам из варненските улици, вдишвайки упойните благоухания на юнските липи, чувам една женица да споделя с приятелките си – „Мен пък винаги ме е яд. За всичко”. Не зная дали това заявление беше по или извън темата, но изказването и бе толкова показателно, че спокойно мога да го преведа в пример тук за това каква е природата ни. Вътрешно сме толкова замърсени, че нито един потоп не е в състояние да ни пречисти, ако ще да ни помете до един в своята милост, която ние наричаме безпощадна стихия. Но стихията сме именно хорицата, всеки един от нас, е причината, която я импулсира. Готови сме да спазваме всевъзможни диети, да се прехласваме по мантри , да извайваме естетични тела, но естетиката и екологията на душата и духа ни е напълно непозната. Изграждаме се, надграждаме се, но нямаме опорна точка и темелите ни са забити в свлачището на ефимерния ни свят. Заливаме с бетона на надеждата мъртвите плодове на своя опит. Пристъпваме важно по пода на глупавите си разбирания и прояви. Изземваме въздуха, като трупаме мечти, стремежи, знания, планове, рецепти за щастие, идеи, вещи, очаквания, претенции, мнения, схващания, принципи, убеждения, достигайки тавана на наивността си. Колко биха могли да издържат стените ни, без да се срутят и да ни затиснат? И изобщо-по-сигурни ли се чувстваме между тези стени? По-лесно ли намираме истината в ограниченото от волята ни пространство? Толкова бързаме да живеем, че забравяме да живеем. И изобщо, е ли е животът, онзи нищожен лъч, видян през процепа на сетивата ни? Не сме ли сами по себе си много по-голям катаклизъм, отколкото природния такъв? Кое сме-формулата или резултата? Но думата бе за пороите…Ако политиците ни знаеха колко са безценни за проглеждането ни тия потопи, сигурно щяхме да плащаме данък и за тях.
Написаното не претендира с никакви аналитични или журналистически достойнства, изразява единствено един вътрешен поглед навън. Имах нужда да освободя напрежението по този начин днес, пиейки кафе в Студио 21, докато чакам да опаковат една картина. И си мисля -цял живот чакаме най-добрата опаковка, вероятно, за да скрие ужасяващата ни същност, ако можехме да я изпитаме в цялото безумие на човешката изява. Човечетата отдавна са приели да бъдат лашкани по траекториите на измисленото време между идеята за своето величие и на (не)осъзнаването своята нищожност. И сигурно след всички лабиринти и озъртания, умората ще приспи съпротивите ни и оковите ще паднат сами, за да прекрачим прага на Дома. Или?
Милена Белчева
А сега, в тишината на празната стая, просто искам да прегърна някого.
* Визирам трагедията с наводнението в кв.Аспарухово-Варна