Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
No Comments