От взиране в познати хоризонти
оптичната ни сила се смалява.
Класът отдавна зърното изрони,
но кой го търси в купчината плява?
Умората е някак неизбежна,
пришита по контура на клепача.
И никой красотата не превежда,
и тя отдавна нищичко не значи.
Разхождаме напрегнатите мисли
в галерии от сенки и ескизи.
Самотен тъмен призрак е надвиснал,
а утрото – отвсякога по-близо
напира през случайните пролуки
да ни докосне истинно с елея.
Предчувстваме, че всъщност пътят друг е,
но да прекрачим себе си не смеем.
Душата ни превръща се в мишена
или преследва в кой да се прицели.
Но моята – за друг неизкушена
се сгушва кротко в облаците бели.
Окото ми, превърнало в реликва
присъствието ти незаменимо –
все по-добре те вижда и обиква
и в най-отдалечаващата зима!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет