Утрото, топящо се в лавата на деня, като една неизменна част от всичко случващо се ме приема в своята прогнила лодка, без тайнствени обещания, упътващи знаци и интуитивни прозрения.
Кафето-съпътстващ ритуал, превърнат в свещенодействие, глътка преживени несъответствия и захаросани празнословия, без които не можем…
Стъпките на времето, след което препускаме със спортна злоба, в жалките си опити да го догоним…Да достигнем нещо, което не съществува.
Сънищата, които ще измислим, мечтите, които ще си подарим, любовите, в които ще се препънем..
Топлината на едно свръхволтово докосване, последвано от нечовешката ледност на безразличието.
Вдъхновението и рутината.
Онази необеснима ревност, която те кара да слушаш Пърпъл, отново и отново. Цветната въртележка на битието…
Отхапвам от ябълката на момента, преди да е отлетял и се питам:
Къде е посоката?…
автор: Милена Белчева
из „Ванилено небе“
изображение: интернет
