…отново „рой недовършени неща“ за новата седмица:)))
Но неделята отдавна не е ден за почивка, а само смяна на работното място. 🙂
И ако в приказките Пепеляшките си имат добри феи, сърцати принцове и хепи-енд,
то за принцесите под прикритие има само познати рефрени с тиквени сцени. 🙂
Прощавам си и днешната умора, обаче.
И неслучените срещи.
И невъзможните прегръдки.
И зачервените (тази година – не от сълзи!) клепачи.
Късите пробези до собствените си стени, в които се удрят дните.
Дългите паузи, които прави сърцето, при всеки опит за съпротива.
Загорелите тенджери на инертните си прояви.
Лустрираните илюзии.
Неизменното приятелство между наивност и цинизъм, между които се търся, безпристрастно.
Прощавам си написаните редове и сдържаните въздихания.
Високите токчета на егото, уморили нозете по пътя към истинността.
Съвършените контури на рамките и лекотата, с която забивам пироните в тях.
Неравноделните тактове в ритмично повтарящата се пиеса.
Рисуваното огнище, което няма кой да запали, но от което често се паря.
Пристрастеността към многоточията.
Благословията и проклятието, заключени в четири букви – „ж.е.н.а“.
Разшитите подгъви на разкаянието.
Фибите на любезността.
Треперещите пръсти на спусъка.
Прощавам си великодушно.
И преди да напълня мастилото за утрешната кръстословица,
ще се заслушам успокоително в последния влаков писък, отнесъл товарите от
смисли, диагнози и наставления, за да осъмна тиха и безпаметна.
И без виновното чувство за онези „рой недовършени неща“.
МиБел
22.2.2015г
източник изображения: мрежата