Tag Archiv: изневяра

Равновесие

Ще превъртим инертно стрелките за пореден път и ще се опитаме да нагодим грешния си, априори, ритъм към неразбирания от нас Живот. Ще боднем пролетното цвете на гордостта в непокорните коси на душата си, ще гримираме мислите с по-ведри нюанси, но ще останем все така неприветливи за истината и ревниви към убежденията си. Снежецът, доколкото го имаше тази година, ще изтече в хладни струйки безразлична нега, немилостив към земните ни тревоги и вълнения. Ще напъхаме дръзко подбитите си нозе в новите си сандали, за да запрепускаме към поредната ни важна среща и неотложен ангажимент. И ще вярваме в това, колко благотворен е този устрем, колко сме отговорни и незаменими в мисията да спасяваме себе си и света. А в какво ще се изрази нашето „спасение”? И доколко достоверно и нужно е видяното от очите ни, когато са втренчени в една или друга посока? Чуваме ли бъртвежите, които сами изричаме или само неумело жонглираме с припознати понятия и мотиви? Разбираме ли взаимовръзките, цикличността, властта на примката или ни е достатъчно удобното успокоение, че четем „духовна литература” и практикуваме йога-та на така популярния позитивизъм? Този модел ли, наистина, искаме да предадем на децата си?

Въпроси, гравитиращи около горните, коментирам често с хора, които все още, недоумяващо за мен, гледат телевизия. Питам ги: „Защо?”. И най-често отговорът е: „За да бъда инфромиран, да знам какво се случва, не мога да бъда безразличен”. А какво ни дава тази информираност, какво е нейното съдържание, послание, с какво ни променя?Наблюдаваме външния свят, а не виждаме себе си, проекцията и обвързаността си с него, не разбираме механизма на една или друга „случваемост”. Само реагираме, променяме лакмуса. Регистрираме. Преобличаме тревогите си с неискрена примиреност или нагнетяваме жичката на емоциите, докато сами паднем, повалени от удара на неблагоразумието си.

Ще оставя темата недовършена, защото рубриката ми в сайта, където публикувах текста, е за поезия и не бих искала думите ми да присядат на почитателите на художественото слово. Но знам, че ще има продължение, независимо от жанра и формата. А най-много бих се радвала, ако това продължение е начало на процес на вътрешно, лично преодоляване и преобразяване, провокирано и форсирано от нещо или настъпило като естествен процес.

 

story-time-erin-reynolds

 

Желая Ви мирни, озарени и хармонични мигове!

Ето и стихотворението, което избрах за днешния ден:

 

Равновесие

 

Голямата стрелка на мисълта ни, описва тази скучна траектория

на чувствата ни дребно-измеримите, увиснали на малката стрелка.

Минава секундарникът – неволя с привидно равнодушие отгоре им

примигва с тъмни клепки и въздъхва: живота между „после“ и „сега“.

 

И крачим през понятия и цифри, пристъпваме на заден от съмнения,

притичваме към поривните щастия, забиваме се в стълбове – вини.

Ту правим отегчителни гримаси, ту нервничим – готови за сражение.

И някак светофарно ни дресира страхът ни между „спри“ и „премини“.

 

Задвижва ни инертното махало. Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,

се борим за спокойствие – чрез крясъци. Откупваме душите си с тела.

Какво е паметта ни – изневяра.  Къде ни има – в светлите отрязъци,

когато се обичаме за кратко – в антракта между „сбогом“ и „ела“.

 

Драскулки по ръба на циферблата. Това сме – силуетни очертания

на някакво измислено величие, родено през самотни часове.

Но стигне ли умората предела, удавени в пречистващо мълчание

ще почне да покълва вечността ни, а времето предадено ще спре.

 

Милена Белчева

 

изображение: интернет