Ще превъртим инертно стрелките за пореден път и ще се опитаме да нагодим грешния си, априори, ритъм към неразбирания от нас Живот. Ще боднем пролетното цвете на гордостта в непокорните коси на душата си, ще гримираме мислите с по-ведри нюанси, но ще останем все така неприветливи за истината и ревниви към убежденията си. Снежецът, доколкото го имаше тази година, ще изтече в хладни струйки безразлична нега, немилостив към земните ни тревоги и вълнения. Ще напъхаме дръзко подбитите си нозе в новите си сандали, за да запрепускаме към поредната ни важна среща и неотложен ангажимент. И ще вярваме в това, колко благотворен е този устрем, колко сме отговорни и незаменими в мисията да спасяваме себе си и света. А в какво ще се изрази нашето „спасение”? И доколко достоверно и нужно е видяното от очите ни, когато са втренчени в една или друга посока? Чуваме ли бъртвежите, които сами изричаме или само неумело жонглираме с припознати понятия и мотиви? Разбираме ли взаимовръзките, цикличността, властта на примката или ни е достатъчно удобното успокоение, че четем „духовна литература” и практикуваме йога-та на така популярния позитивизъм? Този модел ли, наистина, искаме да предадем на децата си?
Въпроси, гравитиращи около горните, коментирам често с хора, които все още, недоумяващо за мен, гледат телевизия. Питам ги: „Защо?”. И най-често отговорът е: „За да бъда инфромиран, да знам какво се случва, не мога да бъда безразличен”. А какво ни дава тази информираност, какво е нейното съдържание, послание, с какво ни променя?Наблюдаваме външния свят, а не виждаме себе си, проекцията и обвързаността си с него, не разбираме механизма на една или друга „случваемост”. Само реагираме, променяме лакмуса. Регистрираме. Преобличаме тревогите си с неискрена примиреност или нагнетяваме жичката на емоциите, докато сами паднем, повалени от удара на неблагоразумието си.
Ще оставя темата недовършена, защото рубриката ми в сайта, където публикувах текста, е за поезия и не бих искала думите ми да присядат на почитателите на художественото слово. Но знам, че ще има продължение, независимо от жанра и формата. А най-много бих се радвала, ако това продължение е начало на процес на вътрешно, лично преодоляване и преобразяване, провокирано и форсирано от нещо или настъпило като естествен процес.
Желая Ви мирни, озарени и хармонични мигове!
Ето и стихотворението, което избрах за днешния ден:
Равновесие
Голямата стрелка на мисълта ни, описва тази скучна траектория
на чувствата ни дребно-измеримите, увиснали на малката стрелка.
Минава секундарникът – неволя с привидно равнодушие отгоре им
примигва с тъмни клепки и въздъхва: живота между „после“ и „сега“.
И крачим през понятия и цифри, пристъпваме на заден от съмнения,
притичваме към поривните щастия, забиваме се в стълбове – вини.
Ту правим отегчителни гримаси, ту нервничим – готови за сражение.
И някак светофарно ни дресира страхът ни между „спри“ и „премини“.
Задвижва ни инертното махало. Привикнали с капризите на „аз-ът“ си,
се борим за спокойствие – чрез крясъци. Откупваме душите си с тела.
Какво е паметта ни – изневяра. Къде ни има – в светлите отрязъци,
когато се обичаме за кратко – в антракта между „сбогом“ и „ела“.
Драскулки по ръба на циферблата. Това сме – силуетни очертания
на някакво измислено величие, родено през самотни часове.
Но стигне ли умората предела, удавени в пречистващо мълчание
ще почне да покълва вечността ни, а времето предадено ще спре.
Милена Белчева
изображение: интернет