Обикнах полъха ти есенен,
скрежинките в косите спящи.
Сега светът безинтересен е,
лишен от свойто настояще.
Събирах в миговете пролетни
светулки от смеха ти цветен.
Не знам кога вкова неволята
на сетния ми кръст ръцете…
Горчат вините ни допуснати,
но ги отпивам и за двама.
Не мога да докосна устните,
дори в сълзите ми те няма…
Но още в мен трептика пламъче,
с дима си болката отнася.
И все тъй близък си ми, само че
прегръщам те – с ефирността си.
Така е, казваш, по-естествено
и чист е досегът безплътен.
А спомените – тежки кестени
не спъват никого по пътя.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
No Comments