Днес съм мъничка, много мъничка, светулково приглушена, акварелно стичаща се, безсънищна, безтегловна, безнадеждна. Безименна, безпонятна, безследна, без…Утринно се свечерявам в люлков дъх и кротвам всички прожектирани безпокойства…
Ръмливо е в мен. Стихнало. Чистичко. Пъпешово. По косите ми се стича дъждец от съзвучия, които се вдълбават в тялото ми и йероглифират тайствени прозрения. Предсъботно размити са дневните ми контури, предзимно опушени стените на душата ми. Няма бряг, и път няма, ни графитени следи.
Ими е самичково, пусто, несвойнствено, не мое. Но по някакъв неприемлив за мен начин-хубаво, хубаво, хубаво…Нежелано, но някак познато. Или обратното. Усмивков прашец по миглите и едва доловимо ухание на ванилия.застинала в стихийността си…
Къде съм…?
МБ
No Comments