Милена Белчева

Дъждът се отронва от левия ъгъл на дните ни,
в душата ни страници тихо прогизват от влага.
Светът отсънува маршрути с тревожност преситени,
а някой неверник последния изход отлага.
Жълтиците – време нехайно в прахта разпилени са.
Под хладните пръсти немее греховно вретено.
Буксува сърцето, вземено в битийната мелница,
но пак не оставя да бъде докрай съкрушено –
кръвта, прималяла, защо не признава умората;
какво още иска, след бягства по зъбери коси,
в ненужната клопка на опит и памет, затворено,
нима свойто бреме човешко докрай ще износи?
Блести еделвайсът в покоя изящен и истинен,
дъха си велурен над урви и бездни възнася.
Далечен и мъдър – приличаш на него. Единствено
в тъгата успявам да пратя към теб любовта си.

Автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Отминало и идно – само скреж,
полепнал по гръдта на храста розов.
Попарени в тъга ще изгорят.
Когато си готов да отдадеш –
не стискай жадно падналия цвят.
На истини не вярвай под хипноза.

Наднича онзи повик милостив
от плахите зеници на ескиза,
в които свърши въгленът неук.
Преминеш ли битийния си риф
ще бъдат безгранични „там“ и „тук“.
Сега усещам твоя дъх наблизо…

Под миглите стаен е светъл дим,
погълнал зимно миговете къси
и тайните на път неразгадан.
Блажено чист и неопределим,
като седеф в предутринната длан,
живот разпръсква тихо същността си.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

От взиране в познати хоризонти
оптичната ни сила се смалява.
Класът отдавна зърното изрони,
но кой го търси в купчината плява?
Умората е някак неизбежна,
пришита по контура на клепача.
И никой красотата не превежда,
и тя отдавна нищичко не значи.

Разхождаме напрегнатите мисли
в галерии от сенки и ескизи.
Самотен тъмен призрак е надвиснал,
а утрото – отвсякога по-близо
напира през случайните пролуки
да ни докосне истинно с елея.
Предчувстваме, че всъщност пътят друг е,
но да прекрачим себе си не смеем.

Душата ни превръща се в мишена
или преследва в кой да се прицели.
Но моята – за друг неизкушена
се сгушва кротко в облаците бели.
Окото ми, превърнало в реликва
присъствието ти незаменимо –
все по-добре те вижда и обиква
и в най-отдалечаващата зима!

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

И мислите далеч оттук засели
в обсебили покоя ти коси.
Усмихвам се в безмълвните недели,
но в тях дори и призраче не си…

Приех, че пак избираш друг маршрут, но
издаваше ме онзи зов в гласа.
Гнездото ми е все така уютно.
Красиви ли са Твойте небеса?…

И детска обич в слънцето покълна –
кората му разчупи се на две.
Сърцето ми е длан, с трошици пълна,
но птицата отказва да кълве…

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

Тази дивна печал е обзела
на душата фриволния полет.
Ще достигнем навярно предела,
без да знаем дори – за добро ли?
Или трябва в познатите дири
да потъваме още животи,
неприели, че всеки умира
и се ражда безмерно самотен,
търси мъдрост в света неразумен.
С бяла пръст светлината почерня,
щом заспива с молитвени думи,
а осъмва окаян неверник.

Знае само, че му е отнето
най-насъщното право – на вечност.
И наивно разплита чилето
от посоките – възли сърдечни.
После същата страст го навива,
а поредната драма го къса.
Всеки бяг е една съпротива,
за която заплаща с дъха си.
Всеки опит е просто лавина
и накрая без жал ни затиска.
И най-бъдният миг е отминал,
а далечният изход е близко…

Няма истина в нас меродавна.
Аз съм също отливка от време
между този „живот“ и „отдавна“,
миг, преди гордостта да поеме
към мечти и идеи желани,
към далечни земи и пътеки.
Пуснах най-съкровените длани,
за да стисна победи нелеки….
Но накрая сме пак победени-
от умора – съвсем осъзната.
Тиха обич в гърдите ни стене:
„Зная пътя. Да минем оттатък!“

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?

* Cuique suum – Всекиму своето /лат./

автор: Милена Белчева
изображение: интернет