Милена Белчева

         „Ябълки от детството“ е поетична книга за пътя на духа, за човешките тресавища и висини, за следите на премълчаното и споделеното, за разкаянието, упованието и прозрението. Автор на стихосбирката е Йеромонах Роман (Александър Матюшин), а подборът и преводът на творбите са дело на варненския поет и композитор – Владимир Стоянов. Стихосбирката е продукт на издателство „Фабер“ и излиза с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Йоан, както и с материалната подкрепа на фонд „Русский мир“. Изданието е билингвистично и е действително стойностно за ценителите на художественото слово, които ще имат потребността да преживеят едно необятно пътешествие, тръгвайки от „стария си дом“, край „ливадата недокосена“ , през „горещия сняг“, необезкуражени от дочутите „объркани напеви“ и своята „съдба отрова“, за да открият вярната нишка към „светия извор“ и „Царството възпято“.

Петдесетте стихотворения са подредени в три цикъла – „Целебният извор“, „Песента на славея“ и „Моя възраст, златна моя гибел!“, като съставителят е спазвал хронологичния принцип при подбора и оформлението. Йеромонах Роман е автор на много сборници с духовни стихотворения и песнопения, но тази книга предлага едно по-обстойно представяне на творчеството му пред българската общественост и е плод на един неслучаен контакт между творци, прераснал в силно и преобразяващо приятелство. Както споделя и самият преводач в следговора на изданието : „има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение“. Като дългоочакван досег и светъл дар са и поетичните откровения на Йеромонах Роман, който предразполага читателите за едно по-истинно и обхватно възприятие. Думите му звучат изповедно, но без излишен драматизъм и не назидателно и мъчително, а молитвено и мелодично. Изказът е пестелив, но привлича с искреността си и разкрива фина сетивност и впечатляваща прозорливост. Разбира се, от съществена важност е и фактът, че преводът на произведенията е на такова ниво, което позволява на всяка дума да живее, одухотворена от творческата енергия, в стилистична и смислова хармонична цялост.  Но не само майсторската прецизност в подбора на изразните средства прави този реализиран проект толкова значим за литературната общественост. Книгата представя още едно лице на съвременната руска литература, в своя чист и естествен вид, но и отправя духовни послания от православния свят, така необходими в днешните времена на властващ егоцентризъм и изопачени ценности.

Авторът, осъзнал „колко е крехко човешкото „аз”, ни напомня, че „всичко е тлен и прах” и призовава „…помагайте хората да се разливат през бреговете си тесни, сурови”. И сам следвайки отправените повели, преодолявайки бариерите на скептицизма и изменящата представите оптитност, чрез поезията си, вероятно, намира възможност да ни изведе отвъд личностното и преходното. Макар открил спасение  в смирението и покаянието, той продължава да пита: „Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?”. Разбира и внушава, че дори когато „навсякъде искри непълнота”, когато „гине светът в неправда и зло” и често „сълзят очите”, трябва да съзнаваме, че „всичко е Божия милост”. Вътрешният необят на Йеромонах Роман е място на „покой и утешение”,  на преклонение и „прослава на Твореца”, но без изява и патос, защото както казва и сам в един свой стих: „величието мре без тишина”. Тази книга предполага по-различно психично състояние, в което да бъде прочетена и преживяна. „Ябълки от детството” е предназначена не за шумната тълпа, а за всеки, готов да задгърби „вековната суета” и „безмълвен и безимен” , в „самозабвение” да последва пътя на „душата, търсеща блаженството”.

Приветствам идеята на Владимир Стоянов да запознае родната общественост с личността и творчеството на този недостатъчно известен у нас автор и да направи мъдроликата му душа по-близка и поетичния му свят по-достъпен. Вярвам, че посланията в стихосбирката ще намерят нужните читатели и че подобни проекти ще продължат да се случват и да ни зареждат с оптимизъм.

Милена Белчева, 2015

корицата на български език

корицата на руски език

„Много силен конкурс! Това беше определението, което всички членовете на журито дадоха за четвъртото издание на „Недоизречено“, проведено във Варна. Литературната надпревара излезе за първи път от географските ширини на Пловдив и благодаря най-вече на поетесата Мариела Русева от морския град, която създаде перфектна организация и успя да вдигне летвата високо.

Първото издание на конкурса беше в социалните мрежи, а следващите две имаха възрастова граница до 19 години, за да бъдат стимулирани предимно младите хора с творчески заложби. Четвъртото беше замислено да бъде без никакви ограничения, така че в него участваха и много утвърдени творци, чиито имена отдавна са познати в литературните кръгове. Сред участниците, изпратили творби за конкурса, имаше писатели с много книги и награди зад гърба си, издавани на други езици, а също и един собственик на електронна книжарница.

Традиционно в журито присъстваше пловдивският литературовед Здравко Дечев, който проследява „Недоизречено“ още от неговото първо издание, а от страна на Морската столица се включи галеристката Ваня Маркова – Маркони, известна с таланта си да открива нови дарования.

За мен беше много приятна изненада участието в конкурса на поетесата Милена Белчева, която в края на миналата година взе специалната награда на Радио “Пловдив“ в третото издание на Националния поетичен конкурс “Добромир Тонев“ със стихотворението си “Пристанище за мъртви хоризонти“. Този път тя експериментира с проза, която й осигури първото място във варненското “Недоизречено“.

Класираният на второ място Красимир Бачков пък има седем издадени книги, превеждан е на английски, руски, украински и словашки език. Освен това е основател и редактор на списание “Антимовски хан“. Носител е на девет национални награди за проза, без да броим сегашния му приз от “Недоизречено“.

Впечатляваща е творческата биография и на Надя Уорендър, на която журито присъди трета награда – 14 издадени книги, повечето с любовна лирика, а едната от тях – на английски език. Дълги години Надя е живяла и работила във Великобритания. Бяха присъдени и две поощрителни награди – на Димитринка Ненова, която представи една прекрасна любовна приказка в лилаво, и на Ася Шопова за нейната болезнена, но преживяна човешка история.

Двамата с Мариела Русева решихме да организираме връчването на наградите на 13 февруари – навечерието на Св. Валентин, защото темата на конкурса предполагаше любовна лирика. В този дух бяха и наградите – валентински кошници, съдържащи книги за любовта и отбрани питиета. Съвсем в реда на нещата беше и мястото на церемонията – единствената кафе-книжарница в града, с изглед към Морската градина. А Мариела, освен с домакинските си задължения, се справи и с ролята на водеща по време на награждаването. Залата беше претъпкана от участници в конкурса и почитатели на изящното слово. Наградите бяха осигурени с любезното съдействие на Георги Иванов и Борислав Василев, аранжирани от Катя Вичева, а очарователната Мариела Русева носеше бутикови бижута, изработени от Диана Раданова.

Конкурсът се базира на едно мое произведение, матрица, която съдържа единствено малко опорни думи, още толкова препинателни знаци и много празни полета между тях. Идеята е да бъде попълнена творчески така, че да се получи автентична литературна творба. Крайните текстове са от всички възможни къси жанрове на литературата.“

автор: Стефан Бонев

–––––––––––

Н А Г Р А Д Е Н И Т Е    НА ПЪРВО, ВТОРО И ТРЕТО МЯСТО

Журито определи трима победители и две поощрения. Първа награда бе присъдена на Милена Белчва, втора – на Красимир Бачков, а трета – на Надя Уорендър. Поощрения получиха Димитринка Ненова и Ася Шопова.

“Недоизречено“

от Милена Белчева:

Лицето ти – възторг от радост мимолетна или предчувствие за спомен нероден сега излъчва. Ще разгадая ли какво се случва с теб и в теб? Винаги открито потаен и щедър на мълчания, които се пръскат в мрака на битието. Галактики, пътуващи в очите ти! Вземи и мен – по детски любопитна душата ми копнее уютнинката на безкрая. Примира, покорена от нежност милостива, стаява в капчица предутринна роса. Нали такава ме обичаш? И трепетна, и светло всепокойна; в реките на безмерния ти чар – спасена и удавена, безпулсна, но и жива.

По пътя Заедно, а в пътя – разделени. И някаква изискана печалност, която ни оплита и приказки от сънища наяве изтъкава. Люлее в пух от ангелски криле – несбъднато реална любовта ни. Целува ме на голо тишина и в златно заискрява същността. Не търся вече нищо, не копнея, не тичаш след примамливите сенки, не късаш от греховните цветя. Дъждец от благодат по нас потича към лунните пътеки самота. Цигулкова въздишка. Никога не бих могла да се изгубя повече, разтворена в ухание на неизменно всеединство. Присъствие, което осезаваш и нямаш сетива да назовеш. Небето е най-сигурната почва, в която пускам корени за полет. Не ми е нужна вяра, за да вярвам. Сърцето не побира обичта. Но тя изпълва цялата Вселена и я превръща в ласкава усмивка. По-сладка от най-хубавия спомен, от тайните извечни по-загадъчна, по-трогваща от майчина сълза. Да бъде тази лудост съкровена на истинност и ведрост безметежна. Контурите на времето – размити, да няма хоризонти и следи.

И зная, че не са ни нужни знаци и карти за изгубени съкровища. Гальовни са лагуните, разхлаждат нозете ни от скитаници прашни. Тревиците целителни – изпити. Преминахме под мъдрата дъга. Какво се случи? Просто неизбежното. Със слизане достигнагме върха.

Разбирам – не разбираш, ала ето ни – сега и тук – отново неразделни, каквито сме и някога били. Да, чудо е! Не някое отвъдно, не чудото на мекия ти глас, не чудото на устните ми – макове, които те събуждаха в летата кадифени. Не те споделях с с никой, но прозрях, че ти си всички, всичко, даже повече…Ревнуваше от вятъра дори, че отнасяше дъха ми на ванилия и мед. Не изчезвай никога! – бълнуваше, не изчезвай, чуваш ли? Хей, тук съм, слънчице, винаги съм била тук, в онова тайнство Недоизречено. Само не питай: „Дали?“

източник: сайт на писателя Стефан Бонев

оригинални изображения: личен архив, Л.Маринов-Було