Tag Archiv: философия
Най-после хоризонтите покорно онемяха,
застинаха в безвремие човешките стихии.
И в тези необятности духът намери стряха,
където до забвение всеистинност да пие.
Онези бездихания, които ни изпраща
изящното мълчание в сърцето на Всемира
попиват неизменната любов животворяща,
в която съвършенството се влива и извира.
В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо
от гроздовете слънчеви на мъдростта се ражда
магията на виното и бавно те насища
след цяла вечност тягостна, неутолима жажда.
Потича светлотайнството от капчиците свежи
и благославя празника молитвен на Лозата.
Илюзиите мамещи, битийните кипежи
са някаква откъсната далечност непозната.
А в новите селения – без псалми и амвони
се лее само Словото и светло те възнася.
Сълзица – преклонение за миг ще се отрони
животът да прогледнем – величествен и ясен.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Обикнах полъха ти есенен,
скрежинките в косите спящи.
Сега светът безинтересен е,
лишен от свойто настояще.
Събирах в миговете пролетни
светулки от смеха ти цветен.
Не знам кога вкова неволята
на сетния ми кръст ръцете…
Горчат вините ни допуснати,
но ги отпивам и за двама.
Не мога да докосна устните,
дори в сълзите ми те няма…
Но още в мен трептика пламъче,
с дима си болката отнася.
И все тъй близък си ми, само че
прегръщам те – с ефирността си.
Така е, казваш, по-естествено
и чист е досегът безплътен.
А спомените – тежки кестени
не спъват никого по пътя.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Така и не дописах тази книга.
На чувствата ще хвърля черновите.
Каквото съм научила ми стига,
каквото не – добре, че не попитах.
Ще рукне тишината милостиво,
смекчила сетивата ми – фосили.
Искрица от битийното огниво,
в сърцето ми, тъгата ще усили.
И в нея ще догарят всички стари
тежнения и трепети напразни.
Димът на неизбежните пожари,
ще ми смъди и гърлото ще дразни.
Ще кашлям до премала, ще се давя
в горчиви струйки, скулите пресекли.
Домът ми ще ме чака изоставен
и ще се преродя, но пак в човек ли?
Кълбото от илюзили разплела,
ще зърна ли иглата в купа плява?
Умората, достигнала предела
с последната сълза се изпарява.
21.07.13
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Гални ме закачливо с пух от облаче
и в мъркащо безвремие кротни ме.
В изтичащия миг не искам повече,
достатъчен е полъхът интимен.
А чувствата-искри-какво ли значат те,
щом литват като сенки мимолетни?
И после дълго стискаме клепачите
с илюзия, че в мрака ще просветне…
И нека прероси покой след сушите,
пропукали битийните ни вени.
И да замра, в усмивката ти сгушена,
в прохладата на сладостно забвение.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
20-6-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Безсмислена е всяка съпротива
и нека тази плява изгори
на чувствата-от кимване по-кратки,
с които изведнъж ме приземи.
Днес няма за излитане площадки.
Най-хубавото лято си отива,
преди да е започнало дори.
Събирам ли на утрото нектара,
отровата ще пия на нощта.
Покълнали сами от суетата,
превръщаме се в същите неща,
умът, които трескаво отмята.
И всяка грешка тъжно се повтаря.
Наивно кой покой ни завеща?
Извечна безнадежност ме огражда
в контури. И графитено души
с най-грубите си пръсти неумити.
Но светлата самота ще утеши
напразните трептежи на звездите.
Кому е нужна тази болна жажда
край нас да се върти света,кажи?
Лишено от разбиране,сърцето
хазартно търси нови казина,
в които да залага всичко свое-
излюзии, неволя и вина,
победи от измислени двубои
и щастийцето си на кредит взето,
и сетната утайка тъмнина.
Най-хубавото лято си отива
с неверните априлски ветрове-
преди да ни се случи.И ръцете,
протегнати за ласка-ще скове.
Ще секне примирен дъхът му цветен.
Умирам – да е сянката ти жива.
Но нежността ми още те зоВе…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Лъчът от лампата стройно се плъзва
по мекия дъх на чаршафите –
замества твоето място отдясно.
Притиска се светло по всички извивки,
завидно ловко и самодоволно ми измъква
неизменните пъстри чорапи за сън
и флиртува с босите ми пръсти.
Трепти като арфа по безкрайните ми бедра,
прогалва изящно гръбнака ми
и пръска душата си на безброй усмивчици доверие
върху тежките ми коси.
А после възкръсва в самотната утринна влага,
попила по мойте ресници.
Пързулва се безгрижно по нослето ми
и тупва тихо в изгрева на устните.
Отпивам този миг с нескрито задоволство,
замирам покорена в ефирно двуединство.
А вън дъждец безизразно се стича,
ритмува тишината с близостта ни.
Докосвам кротко дългите ти длани
и топлата ти сянка на вратлето.
Обнежвам те до слънчево безвремие.
В ухание се пръска красотата ти.
И само вдишвам до наивност бяла
щастливата случайност, че те има,
дори когато може би
те няма.
* заглавието е от филм на И.Гръбчева
20-5-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Животът – саламандър лъскав
на пътя без вина попада.
Човек надменно го отблъсква
като поредната досада.
Човекът – волята послушал,
настъпва го по опашлето.
А той се плъзва равнодушен,
без нищо да му е отнето.
Животът – цялостен и вечен
от тленността не се вълнува.
Защото няма свят сърдечен,
във чийто плен да съществува.
Животът – саламандър пъстър
невъзмутимо наблюдава –
Как стяга сватбеният пръстен
на земната лъжлива слава.
Но с него, може би привикнал,
човекът все не се разделя.
Тревицата безмълвно никне,
превръща мъдростта в постеля…
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Успокой се, душа! Колко кръста – все чужди понесе?!
Непосилно е даже своя собствен да влачиш нагоре.
Пътят става пред теб все по-стръмен, самотен и тесен.
Утаяват се в мрака неизбежно тъга и умора.
Успокой се, съдба! Разпродадоха всички билети,
ще се падне на всеки по парченце житейска отплата.
Угнетеният дух в непрогледната нощ ще засвети,
на щастливия пътник ще притихнат унило веслата.
Успокой се, дете! Не плачи за неща безполезни.
И не стискай в юмруче отмъстително камъка хладен.
Този свят срещу теб ще е често нелепо изплезен,
ала който заплашва, най-накрая остава предаден…
Успокой се и ти – недостигнал следите господни,
ще зараснат нозете и кръвта ще засъхне без време.
И самият живот ще се влее в земите безплодни,
и ще знаеш, че него – няма кой, нито как да отнеме!
март 2013
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
