Tag Archiv: философия

Дъх

Отминало и идно – само скреж,
полепнал по гръдта на храста розов.
Попарени в тъга ще изгорят.
Когато си готов да отдадеш –
не стискай жадно падналия цвят.
На истини не вярвай под хипноза.

 

Наднича онзи повик милостив
от плахите зеници на ескиза,
в които свърши въгленът неук.
Преминеш ли битийния си риф
ще бъдат безгранични „там“ и „тук“.
Сега усещам твоя дъх наблизо…

 

Под миглите стаен е светъл дим,
погълнал зимно миговете къси
и тайните на път неразгадан.
Блажено чист и неопределим,
като седеф в предутринната длан,
живот разпръсква тихо същността си.

 

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

 

1535734_566462856778251_364369342_n

 

 

 

Акомодация

От взиране в познати хоризонти
оптичната ни сила се смалява.
Класът отдавна зърното изрони,
но кой го търси в купчината плява?
Умората е някак неизбежна,
пришита по контура на клепача.
И никой красотата не превежда,
и тя отдавна нищичко не значи.

Разхождаме напрегнатите мисли
в галерии от сенки и ескизи.
Самотен тъмен призрак е надвиснал,
а утрото – отвсякога по-близо
напира през случайните пролуки
да ни докосне истинно с елея.
Предчувстваме, че всъщност пътят друг е,
но да прекрачим себе си не смеем.

Душата ни превръща се в мишена
или преследва в кой да се прицели.
Но моята – за друг неизкушена
се сгушва кротко в облаците бели.
Окото ми, превърнало в реликва
присъствието ти незаменимо –
все по-добре те вижда и обиква
и в най-отдалечаващата зима!

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1511329_10201782943510062_1468487634_n

Изпращам се до ъгъла, след който…

Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

994680_10201774299853976_491664175_n

 

 

Bon voyage, sunshine!

И мислите далеч оттук засели
в обсебили покоя ти коси.
Усмихвам се в безмълвните недели,
но в тях дори и призраче не си…

Приех, че пак избираш друг маршрут, но
издаваше ме онзи зов в гласа.
Гнездото ми е все така уютно.
Красиви ли са Твойте небеса?…

И детска обич в слънцето покълна –
кората му разчупи се на две.
Сърцето ми е длан, с трошици пълна,
но птицата отказва да кълве…

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1526583_10201705542535086_1188154947_n

Повик

Тази дивна печал е обзела
на душата фриволния полет.
Ще достигнем навярно предела,
без да знаем дори – за добро ли?
Или трябва в познатите дири
да потъваме още животи,
неприели, че всеки умира
и се ражда безмерно самотен,
търси мъдрост в света неразумен.
С бяла пръст светлината почерня,
щом заспива с молитвени думи,
а осъмва окаян неверник.

Знае само, че му е отнето
най-насъщното право – на вечност.
И наивно разплита чилето
от посоките – възли сърдечни.
После същата страст го навива,
а поредната драма го къса.
Всеки бяг е една съпротива,
за която заплаща с дъха си.
Всеки опит е просто лавина
и накрая без жал ни затиска.
И най-бъдният миг е отминал,
а далечният изход е близко…

Няма истина в нас меродавна.
Аз съм също отливка от време
между този „живот“ и „отдавна“,
миг, преди гордостта да поеме
към мечти и идеи желани,
към далечни земи и пътеки.
Пуснах най-съкровените длани,
за да стисна победи нелеки….
Но накрая сме пак победени-
от умора – съвсем осъзната.
Тиха обич в гърдите ни стене:
„Зная пътя. Да минем оттатък!“

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

1470172_10201655328559768_877052520_n

 

 

Почва

Деколтето на спомена се раздърпа нелепо
и оттам само сухо неспокойство наднича.
Стискаш думите вятърни в изпотената шепа-
да забравиш за кратко, че си нищо и ничий.
Самотата, отровена с нежелани бъртвежи
триумфираща тръгва и оставя те в кюпа,
пълен с прах и съмнения и от минало тежък –
колко вещи и срещи през живота си трупа…
Светове и безсъници! Лабиринти и преки…
Ала те не отвеждат към мига „настояще“.
И разбираш, все някога, че по същност човек е
огледално парченце за напълно незрящи,
требник стар за неверници, тъжна песен за неми,
златно цвете без корен, непонятна шарада.
И по стръмното камъка на беди и проблеми
бута с дивно упорство, на гърба си не пада.
Ти си същият, само че, щом приспиш сетивата
в благотворната ласка на умора безлика
ще покълне и вярата, в нежността ти посята
и безтленна искрица ще разпръсне тъмника.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

 

1545796_564184593672744_96973754_n

Надежда

Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж.
И пожеланото остава завинаги недостижимо.
Единствено, когато в тебе очакването просто спреш,
оставаш някаква възможност същественото да го има.

автор: Милена Белчева
снимка: интернет

 

1531880_564179967006540_143158279_n

*** Cuique suum

 

След толкова затръшнати врати
в сърцето ми мазилката се срути,
сега съм прах в нозете ти, а ти
изтръскваш го в безпътните минути.
Наслушах се защо, кога и как
допуснал би за час да ме обича
по странен план – поредния хлапак –
безумно горд и прагматично ничий.
Смирявах се – така да е, нима
в света човешки нещо свято има?
Изтривах на заблудите грима,
осъмвах до тъга неизмерима.
Какво че никой с мен не би поел
безстрашно през думаните от грижи
към светлия безмълвен безпредел,
където всеки е блажен и ближен?
От всякога по-силна! Не боли,
не ме смущават думи и гримаси…
Но как веднъж един не позволи
да следвам нежността и слабостта си?

* Cuique suum – Всекиму своето /лат./

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1385472_10201307933155100_1754706234_n

Един реприз с безпулсни ноти

Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство.
Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо.
Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах
от огърлицата на дните, в които глътка радост имах.

Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам
копнежната тъга и нежност, която недочуто стене.
Не мога да усещам чужда една вселена – твърде близка,
една прашинчица вълшебство, каквото всъщност си за мене.

Остава кротко да сънувам усмивката ти – рядко цвете,
а с утрото зад хоризонта с превързани очи – отплувам.
Щастлив си в своето пространство и друга светлинка зове те –
единствената животворна, която вечно си жадувал.

Последна лъчинка надежда душата ми сега пролазва.
Увисва тежестта на мрака, пристегнат в примката на клупа.
Най-хубавото е, че в мен е – и есенно, и райски празно.
И скоро милостив снежецът безследно, знам, ще ме затрупа.

 

автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1234204_10201014844228060_84923148_n

 

 

С ден закъснение влакът пристигна навреме

Нека е мирно, безмълвно и пусто.
Кой светлотайнство с тебе изпрати?
Хвърлям сакото на зимните чувства.
Есенно шепна: Благодаря ти…

Днес си отдъхвам от себе си даже,
стихват сълзици в мрака проляти.
Свличам на своите мисли багажа.
Ти си вълшебство. Благодаря ти!
автор: Милена Белчева
изображение: интернет

 

1239994_10201172766016006_78754699_n