- Published on: вторник - 30 септември 2014
- Categories: Лимкографии Tags: залез , красиво , пристанище , регата , светлина , снимка , фотография
No Comments
Отминало и идно – само скреж,
полепнал по гръдта на храста розов.
Попарени в тъга ще изгорят.
Когато си готов да отдадеш –
не стискай жадно падналия цвят.
На истини не вярвай под хипноза.
Наднича онзи повик милостив
от плахите зеници на ескиза,
в които свърши въгленът неук.
Преминеш ли битийния си риф
ще бъдат безгранични „там“ и „тук“.
Сега усещам твоя дъх наблизо…
Под миглите стаен е светъл дим,
погълнал зимно миговете къси
и тайните на път неразгадан.
Блажено чист и неопределим,
като седеф в предутринната длан,
живот разпръсква тихо същността си.
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Най-краткият ни път е извървеният,
Най-истинската мъдрост – непризната.
Мълчанието е опровержение,
че има лек по-скъп от самотата.
И не една следа ме е препъвала –
душата ни е опитно стърнище.
Изпращам се по мръкнало до ъгъла,
след който няма никого и нищо.
След който е единствено затишие
и пулсът е незрим, но осезаем.
Последните ми воли са издишани
от тялото, получено назаем,
от пясъка на замъци рисувани,
от устните на земните съблазни.
Приемеш ли отвесното пътуване,
ръцете ти е нужно да са празни.
Зад теб отдавна всичко се е сринало,
едничка пепелта до бяло свети.
Разбирам, че и ти си само минало,
но в камъка дори пониква цвете…
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Светът се скри зад пясъчна рътлина,
полепна прах по мътните му склери.
Със себе си отдавна се размина,
в посоките безброй не се намери.
Не търсеше простор, а само стряха
и луташе се бос и любопитен.
От взиране и жажда потъмняха
съвсем онези сенки под очите.
Понякога предаден от умора,
разбираше, как всичкото е нищо.
Но паметта запълваше догоре
вкопалите го здраво коренища.
Отказа да свали на страховете
и грешките си кървавата дреха.
В градините, където мъдрост свети,
зарАзен и нечист – не го приеха.
А вече го сърбеше нетърпимо
от тварите всепъплещи и глухи,
протъркали на времето килима,
от битки и падения, разрухи…
Светът въздъхна тежко и зачака
смиреното в мига слънцестоене.
Не съм всевишна, да отлъча мрака,
но нека му олекне днес-без мене.
14.7.13
автор: Милена Белчева
изображение: интеренет
Понякога „случайно“ се отбивай
щом зърнеш лъч през черните завеси.
Дори тогава с друг да съм щастлива,
да ми е вече все едно къде си…
Да ми е мирно, кротко и значимо,
забравила съвсем за близостта ти.
Дори да е в безкрайно пуста зима,
дори да сме по-малко от познати.
Не казвай нищо, нито ме разпитвай.
Единствено прегръщай ме, прегръщай…
Тогава бях за тебе ненаситна,
сега е празник всеки миг завръщане.
…И как трептеше влагата в очите,
погледнеш ли ме свъсено и косо.
Но още трепка онзи зов магнитен-
докосвай ме, докосвай ме, докосвай!
Разбирам, че в човешката ни сфера
животът е лишен от перспектива.
И смисъл в самотата ще намеря.
И мъдра тишина ще ме опива.
Забравила за „утре“ и за „вчера“,
но не и всяка нежност милостива.
Понякога – за чай или вечеря
отбивай се.
И не, не си отивай…
20-6-13
автор: Милена Белчева
снимка: интернет
Всяка крачка към тебе беше крачка назад.
Всички шепоти нежни в нас отекваха – грачещи.
Светлинката отведе към подземния свят.
Близостта се превърна в непредвидено свлачище.
Бях замесила хляба, но просъхна съвсем.
Нераздаден остана. Спят души незаситени.
Не успяхме небето в своя дом да внесем.
Празни думи градяха пред очите ни зидове.
Уморена от битки се превръщах в капчук,
който бавно протича, щом присвиех клепачите.
И жадувах покоя, неоткрила във друг,
но когато те няма – всеки порив беззначен е…
Тръпнех само да вдишам твойта галеща длан,
но плесници от укор ме зазиждаха в зимата.
Пролетта ти припомни онзи пристан желан,
на позната далечност, може би най-любимата.
Ти към нея обуща и земи би протрил –
и летя над морета, и преравя къртичини.
От сланите попарен, сбирах аз през април,
всеки цвят на надежда, всяко стръкче обичане
и следи от сърцето, но го беше отдал…
Само дъхче от тебе си стаих, ще ме съдиш ли?
И това е навярно най-добрият финал-
да съм кръстния залез, дал на пътя ви бъдеще.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Горчив оптимизъм
Какво си честитим на този ден?
И флага на срама сме окачили?
На Свободата своя сме във плен.
Главите към земята сме превили…
Роптаем за достоен уж живот
и търсим справедливост, де я няма!
И себе си наричаме народ,
но всъщност сме актьори в жалка драма..
С промитите си мозъци вървим
към бъднини с присядащ оптимизъм!
Гласуваме безгласни, будни спим…
Оправят ни добре-от криза-в криза!
Милеят от върхушката за нас
и все ни принуждават доброволно
да плащаме за грехове в аванс,
те,честните, да им е по-охолно…
Обгрижват ни, когато ни боли,
с бацил болестотворен ни лекуват.
И с право мислим-в другите страни-
такива будали не съществуват!
Целуваме неверния си кръст
и всеки уж гласа на Бога слуша,
а ни изяжда поривът за мъст…
Бунтовници с водач сме овцедушен!
На шльокавица пишем а, бе, ве,
и най-са ни присъщи ругатните
И огласяват родното небе
на ориента, братския, свирните…
Културата поддържаме в кувьоз.
Изкуството-в изкуствен свят вирее.
Бездарникът е славен виртуоз,
талантът-във мизерия живее…
Наследството от нашите деди
е ценност, но за чужденецът, който,
от камъче история гради,
а ние хулим миналото, Свойто!
Продаваме реликви на света,
а той с присъща хитрост все ни цака.
Могилите на наште светила
превръщаме в галерии на мрака.
Рушим без жал, при всеки нов преврат,
но леем монументи на позора.
Възславяме не гения признат,
а „подвизите“ на безлични хора.
Изсичаме горите си без срам,
а с дупките по пътя ни се славим…
Човек се ражда и умира сам,
но ние дружно ще се изподавим..
Ще си отидем, не от възрастта-
по чуждите земи ще се разпръснем…
…Но стрък зелен ще щръкне над пръстта
и паметта ни родна ще възкръсне!
И песента на българския дух
във Космоса отново ще отеква.
Ти българино, не оставай глух
и нека в тебе поривът не секва!
Напразно може би не си живял
и ще пребъднеш в звездната всевечност,
И ще си чист, и горд, „Ако си дал…“
и съхранил калория сърдечност!
Милена Белчева
2011