Tag Archiv: Слово

Кирил Аспарухов оставя най-чувствените „Любовни следи”, по които да вървим

Близо три часа продължи тържественият бенефис „Любовни следи” на Кирил Аспарухов в ДТ „Стоян Бъчваров”- Варна. Верен на своите естетични критерии и безупречен професионализъм, известният шоумен, водещ, журналист и творец, за пореден път влезе в ролята и на благодетел, дарявайки събраните средства от вечерта на даровитите деца от ОДК – Варна. Богатата концертна и артистична програма бе предвидена за 10 септември в Летния театър на града, но обилният порой отложи тази вълнуваща среща и символично предзнаменува, че на атрактивния артист ще му върви и занапред „по вода”. Дългоочакваното представление се реализира в края на ноември – рожденият месец на домакина и премина с фойерверки от ведро настроение и възторжен отклик. Проявата, както и благотворителния жест към младите таланти получиха благословението на Варненския и Великопреславски митрополит Йоан. Той призна, с нескрито вълнение в обръщението си, че макар да е от две години в морския град, познава достатъчно добре следите на Кирил Аспарухов – една от знаковите обществени личности с виден принос към българската култура.

В оживяла детска приказка се превърна изпълнението на малките грации от балетна школа „Вива денс”, с което стартира спектакълът. След тях, вокална група „Сребърни звънчета”, с ръководител Юлия Недева, представиха своята изненада – кавър на популярен ретро хит. С думите: „Той не е глас, а гласище”, Кирил Аспарухов анонсира звездната поява на Калуди Калудов. Известният оперен певец изпя любимата си песен „Неблагодарно сърце”, но с уточнението, че самият той е изключително благодарен за възможността да бъде на тази сцена и сред тази публика. След впечатляващото изпълнение, актьорите от Драматичен театър „Стоян Бъчваров”- Варна представиха избрани стихотворения на Кирил Аспарухов от цикъла „Откриване”, сред които имаше творби, посветени на София Стоянова, Невена Коканова, дъщеря му- Делена, поета Валери Станков и др. Публиката реагира с искрени аплодисменти и посрещна следващите изпълнители в тържествената вечер – Герман Тепавичаров и Стела Куконова от Клуб по спортни танци „Варна“ при НЧ „Христо Ботев” в Морската столица. С много нежност, трепет и изящество, те представиха своята „танцова целувка”, под звуците на любимата „Michelle” на „Бийтълс”.

Изненадите за гостите продължиха с появата на артистичния Теди Генев, който изпълни стихотворение с посвещение от своя приятел, претворено във вълнуваща песен. След красивото музикално включване, децата от ДЮТ „Златното ключе”, с ръководител Сия Папазова, представиха избрани творби от цикъла „Една жена на 33”, включени в сборника „Любовни следи”. Истинско оживление предизвика внезапното модно ревю на дизайнера Красимир Недялков, който показа, под модерния ритъм на рапа, свои авангардни модели в сиво-черната гама, обединени от темата „Изкушение”. Със специален музикален поздрав се изяви и „Славеят на Варна” – Боряна Христова – Амира. Младата дама с покоряващ глас, определена и за най-добър изпълнител на Международният поп, рок и джаз фестивал „Откритие 2014” и носител на редица други награди, също получи посветено стихотворение, в знак на внимание и искрена симпатия. Последва рецитал на акторите от варненския театър с поетични откъси от цикъла „Наивник на възраст”. Във вихъра на румбата -„танцът на влюбените” се появиха и очарователните Мартин Янчев и Ася Кацарска, състезатели на танцов клуб „Кристал”. След атрактивното изпълнение на танцьорите, залата притихна, за да се наслади на „слънчевия пожар на Варна” – Деси Добрева, която се появи отново на родна сцена, след осмото си турне в Америка. Магнетичната певица също прочете връченото  ѝ с дълбоки почитания стихотворение и изрази сърдечна признателност за поканата и жеста.

Младите актори от ДЮТ „Златното ключе” продължиха с поетичен поздрав от цикъла „Дилема”. Възхитителна хореография, изящество и стил показаха дарованията Иван и Биси от балетна формация Art dance”, с ръководител Нина Козина. Емоциите продължиха с приветливото включване на Жоро Пейчев – Степа, който изказа радостта си, че Кирил Аспарухов е едно рядко цвете в градината на приятелите му и поздрави своя колега-шоумен със зашеметяващо изпълнение на хита „I’m just a gigolo”. Вземайки дъх след тази ритмична еуфория, вечно усмихнатият танцьор сподели пред публиката съкровени спомени и откровения, апелирайки да бъдем по-чистосърдечни, да ценим всеки миг, както и своите приятели и близки. Трогнат и силно развълуван Кирил Аспарухов аплодира своя гост с думите „Невероятен, неповторим, неоспорим” и му подари също лично поетично посвещение. С прочувствена лирика от цикъла „Остаряло слънце” продължи и спектакълът, реализиран с подкрепата на толкова изявени личности и съмишленици от артистичния свят на Варна. Сред тях бяха и танцовите двойки от клуба по спортни танци „Одесос денс” – Петко и Мирела, Поли и Кольо, които отново оживиха залата, преди финалния поетичен цикъл „Простите неща” и замислящите силни творби в него. С морски полъх и нежна усмивка в залата се появи и бургаската певица – Тони Димитрова, която изпълни едни от най-прочувствените си песни – „Нито ден е, нито вечер”, „Старецът и морето”, „Съмва се” и също получи посветено на нея лирично откровение, написано в Лас Вегас. След миг, на фона на прочувствена музика и с думите „И казвам си – не всичко отмина” в танцовия  вихър се включи самият Кирил Аспарухов, който е и първият шампион на България за сеньори по стандартни танци и заедно със своята партньорка – сеньора Христина Кателиева, изпълни английски валс, поставен от Пламен Данаилов – възпитаник на клуб по спортни танци при НЧ „Христо Ботев”, който живее и твори вече 10 години в меката на шоуто – Ню Йорк.

Не стихваха жестовете към домакина – букети и кошниците с цветя и послания от учителското дружество е от Петрич и г-жа Елена Вретенарова, както и поздравителни адреси от г-н Кирил Йорданов, от г-н Борислав Гуцанов, г-жа Лилия Христова – директор дирекция „Образование и младежки дейности“, г-жа Антония Йовчева – директор дирекция „Култура“ – Община Варна, от г-н Николай Бинев, от удивителната Нешка Робева, Васил Петров, г-н Борис Ангелов от СБП. Сърдечни приветствия и благопожелания в знак на почит и внимание бяха отправени и от  н.в.пр. Варненски и Великопреславски митрополит Йоан, Съюз на пенсионерите „Варна 2004″, ДКС, ВВМУ“Н.Й. Вапцаров“ и разбира се – ОДК- Варна. Жадният за още и още предизвикателства и завидно млад по дух – Кирил Аспарухов през цялото време съблазняваше многобройните зрители с все по-атрактивни изненади и превърна благотворителната вечер в истинско пиршество от образи, звуци, цветове и емоции. Заслуги за това имаха и актьорите от Драматичния театър – Биляна Стоева, Йоланта Райкова, Стоян Радев, Свилен Стоянов, Александър Андреев, Стефан Додуров и Дора Корабова, а музикалното оформление бе поверено на DJ Ivan и DJ Иво. За финал, естествено, прозвуча и „Многое лето” в изпълнение на тенора от Държавна опера- Варна – Евгени Леков. Специална изненада бе подгодвила и галеристката Ваня Маркова, която умили Кирил Аспарухов и той напусна сцената с подарените букети и несдържани сълзи на вълнение, а по-късно раздаде и автографи във фоайето на филиала на театъра. Великолепните отзиви на присъстващите, както и събраните от благотворителната проява 1 200 лв. за децата от ОДК, изпълниха именития поет с чувство на истинско задоволство и гордост. След десетки роли, стотици сценични изяви и хиляди срещи, носителят на Награда „Варна”, Лентата на Кмета,  статуетка „Дарзалас”, „Златната маска“ на ДТ „Ст. Бъчваров“ и др., продължава напред, носейки в сърцето си най-съкровената награда – признанието на публиката.

 

Отзив : Милена Белчева за „КИЛ“

Кадри: В. Димитров, портретна снимка-личен сайт на К.Аспарухов

 

12318334_10206202883644565_1557292511_o

 

 

12319813_10206202880684491_1285584759_n

 

 

KIRIL-ASPARUHOV-20

 

 

 

 

ИНТЕРВЮ – Поетесата Милена Белчева: Белият лист е спасителна лодка

– Милена, преди броени дни бе промоцията на втората ти книга, която е озаглавена „Етюд за притихване“. Притихват ли хората на изкуството в България или все още има лъч надежда?

 

– За мен лъчът надежда е в тяхното притихване, не само на хората от артистичните среди, а и на човечеството като цяло. Преодоляване на егоцентричната ни природа и саморазрушителна инертност. Осъзнаване, което започва от всеки от нас. А изкуството е само опит за пропукване на черупката, без значение къде се случва този процес, защото носим себе си, вътрешната си естетика и разбиране, където и да сме.

 

 – От какво черпиш вдъхновение, за да застанеш пред белия лист?

 

– Белият лист е спасителната лодка, с която може да отпътуваш по вълните на собствените си тревоги, мълчания, впечатления. Провокира ги всичко случващото се, отразяваме света, а той отразява нас. Вдъхновяват ме нежността, красотата и поезията в отношенията. Те са и нещата, които ме притихват.

 

 – Трябва ли поезията да възпитава?

 

– Не и преднамерено, самоцелно. Всяка изява рефлектира върху нечии представи, преценки, разкрива нови ракурси на възприемане на нещата от живота, някак естествено предразполага към самовглъбяване, съзерцание. И да, словото, в частност поезията, е отговорност. Едновременно – и слабост, и сила.

 

 – Какви стихии бушуват в теб?

 

– Жената сама по себе си е стихия, независимо с какъв интензитет проявява своите характеристики. Мисля, че съм в такъв период, в който съзнателно се опитвам да овладявам това, което събужда стихийността. Евтиният драматизъм излиза много скъпо. Да, преминала съм през доста обрати и тежки сътресения, но те ми помогнаха да видя някои неща в дълбочина и произхода, и последиците на събитията, доколкото има проследимост. А ако има стихия, която още ме владее неизменно, това е тревожността в майчиното сърце, което винаги е будно за всичко, което би нарушило покоя на любимите му хора.

 

 – Кои три желания искаш да ти се сбъднат?

 

– Най-често аз съм в ролята на рибката, сбъдваща желания, но ако ми даваш този условен избор, то желанията ми ще бъдат свързани с три думи – смелост, смисъл, смирение.

 

 – Съвсем наскоро спечели призово място в още един поетичен конкурс. Чувстваш ли се удовлетворена?

 

– Да, факт са признанията в редица национални конкурси. Не ми допада техния състезателен характер, но с участието си подкрепям добрата идея на подобни инициативи, даващи възможност за прекрасни творчески запознанства и едно общуване в по-артистична и близка атмосфера. Това е ценното за мен. Разбира се, приятно е да бъдеш номиниран и творчеството ти да въздейства, чрез посланията в него. А и всяка награда те мотивира да имаш по-овладян, по-естетичен и мелодичен изказ.

 

 – Къде твоите почитатели могат да открият „Етюд за притихване“?

 

– Разпространението на книгата е в ръцете на издателство Буквите и г-н Богданов – чрез  Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите. Ще се радвам тези, които ще прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

 

Интервю на Емилиян Ялъмов

Снимка: Веселин Малинов-vdm.bg

източник: yep.bg

 

11.11.2015-151

 

 

11.11.15 Вечер на премиерите във Варна

На 11.11.2015г. в Арт салона на Радио Варна от 18:30ч. варненската поетеса  Милена Белчева ще представи втората си поетична книга, озаглавена „Етюд за притихване“. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро. Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев.

Събитието е част от Есенния литературен сезон на Фондация „Буквите“. Нейният председател – Иван Богданов ще представи и последните сборници на издателството към фондацията – Алманах „Нова българска литература“ Поезия 2015 и Проза 2015, както и „Обикновеното лице на злото“ – криминален роман от Калоян Захариев, победител в конкурса „Любовта на края на кабела“ 2014. Инициативата се осъществява с медийното партньорство на БНР.

Поканени са всички почитатели на художественото слово, варненци и гости на града.

 

korica_Etud za pritihvane

 

анонс в Руско-българския журнал на Варна

 

 

Писането е интимно преживяване (интервю)

Милена Белчева е родена преди 38 години във Варна. Завършила е „Моден дизайн“ с втора специалност „Педагогика“ и „Журналистика“.

Нейни творби са награждавани в редица литературни конкурси у нас. Текстовете й са публикувани в сайтове за изкуство, в периодични и специализирани печатни издания.

Вече има една издадена книга – „Ванилено небе“ и участие в няколко литературни алманаха.

Само преди броени дни излезе втората й книжка с поезия, озаглавена „Етюди за притихване“. Стихосбирката й бе отличена с първо място в литературния конкурс „По стъпките на лятото 2014“.

Вижте какво разказа пред ФОРУМНЮЗ Милена Белчева за реалността, мечтите, писането на поезия и успехите.

korica_Etud za pritihvane– Здравей Милена, разкажи за новата си стихосбирка „Етюди на притихване”.

– Здравей! Благодаря за вниманието, което получава книгата ми чрез това интервю, както и за това, че уважи премиерата. Радвам се, че авансово прескачаме бариерата на любезните форми и минаваме на „ти“. Най-малкото, Словото, в частност – поезията, е феномен, който благоприятства сближаването между хората.

– За какво обичаш да пишеш?

– Не пиша преднамерено. Поезията не е каталожна форма, за да кажа, примерно, харесва ми да споделям любовни терзания или да изразявам категорична гражданска позиция. Не знам и доколко се следва някаква избирателна пропускливост при другите. Нямам рамки, но човек, колкото и да разширява хоризонтите си, няма как тематично и емоционално да избяга от това, което е изградил и затворил в представи, възприятия, убеждения, опит. Предпочитам да не чета и да не пиша типично женска поезия, както и стихчета за птички и тревички, луни и вълни, но си имам любими символи.

– Лесно ли е да си поетеса в България в наши дни, като се има предвид, че у нас хората не обичат да четат и да дават пари за книги.

– Нямам никаква идея как се вмества една лирична душа в подобни категории и доколко това е процес или крайна цел. Вероятно има млади момичета или дами, които се индентифицират с поетичния си образ и го доизграждат с годините, търсят и получават внимание, интерес, морален или материален стимул. Но доколкото имам наблюдения, повечето пишещи, без значение от пол и принадлежност, го правят от вътрешна необходимост, спонтанно и безусловно. Всичко онова, което е обременено с идеята да бъде популярно, харесвано, пример за съвършен технически и емоционално текст, вече не е поезия. А четенето е преценка, състояние, стил на живот…Това, че някои автори са четени и известни, не е индикация, че е са добри и обратното. Пак влизаме в сферата на относителното. Според мен в България се дават пари за хубави книги и имаме потребителска култура, макар и да сме с по-ограничени финансови възможности.

– Смяташ ли, че за мъжете, занимаващи се с поезия, успяват по-лесно у нас?

– Както споменах, писането на поезия е съпътстващ момент от живота на твореца, а не негово професионално занимание. Има и автори, превърнали словото и публикуването в комерсиален механизъм. Разбирам мотивите им, но в повече случаи следването на тази линия води до намаляване качеството на текста, без значение от жанра. Зависи с какво съизмерваш успеха и доколко за теб, той е значим. За едни успех е да бъдеш високотиражиран автор, с много медийни изяви, за други – възможността някой да се е усмихнал или просълзил тихо от твой лиричен нежнопис и ти дори да не знаеш за това. Мъжете са по-малко аналитични, което прави техния изказ по-разбираем и чист. Но не мога да съм категорична, че това е предпоставка за по-лесен и успешен творчески път.

– Кога и как реши да изразяваш себе си с мерена реч?

– Било е още в най-ранните ми детски години, спонтанно. С времето продължих да творя, но смятах, че това е нещо естествено, което правят всички. Хората, които пишат, обикновено са по-интуитивни, вглъбени, отнесени дори, донякъде и по-малко рационални. Според мен няма как заниманията с изкуство да са плод на някакво решение. Дори изборът ми да се насоча професионално към рисуването и модния дизайн, бе предопределен. Появи се такава специалност и я записах, при това ден преди изпитите в съвсем друга сфера, където имах стабилна подготовка. Писането е интимно преживяване, както и четенето. Срещата с добри литературни образци провокира желание да бъдеш част от тази магия. Най-активно съм писала при изживяването на първата ми голяма любов. От нея не знам дали се породиха стойностни поетични творби, но тя ме дари с красиви и вълшебни деца. Вярно, не продължи дълго, но любовта към литературата – остава до живот.

– Печелила си много награди, какво ти носи това?

– Да, мои творби са били оценявани високо в редица национални конкурси. В някаква степен това ме ласкае, но от друга страна вдига летвата и очакванията от мен като автор, което е и стимулиращо, но и напрягащо. Не харесвам състезателния характер на подобни инициативи. Участвам в конкурси, за да подкрепя идеята, както и усилията на организатори и жури, да дадат поле за изява и среща на автори с различен стил, светоглед, заряд…Въпреки различията си, хората от артистичните среди излъчват и живеят на сходни честоти. Запознанствата с такива личности и творчеството им е най-често преобразяващо и интересно. Радостна съм, че благодарение на някои конкурси съм имала удоволствието да надникна в света на хора с близка сетивност и сърдечност.

– Кои са най-скъпите за теб признания в областта на поезията?

– Не знам как ще прозвучи, но аз не придавам значение на наградите. Рядко ги споменавам, за което понякога ме укоряват. По-често те носят радост и гордост за родители, близки и приятели. За мен са показател, че може би имам потенциал като автор. Стимулират ме да прецизирам изказа си, формата, да разширявам тематичните си ракурси. Наистина вълнуващи бяха тържествените моменти на конкурсите „Белоцветните вишни“ в Казанлък и „Добромир Тонев“ в Пловдив. Скъпа ми е срещата на конкурса „Георги Давидов“ в Шабла. Там се запознах с изключителната Елена Денева, която също бе удостоена с първа награда. Разбира се, повод за радост е издаването на настоящата ми книга „Етюд за притихване“ от Издателство Буквите – награда, каквато получих при номинирането, заедно с очарователната сладкописница Мария Иванова- Фьон, при участие в конкурса „По стъпките на лятото“-2014.

– До къде се простират амбициите ти в поезията?

– „До розата на светофара“, както се пее в популярната песен, по текст на един толкова любим поет – Георги Константинов. Никога не съм имала планове и амбиции. Дори през тази година нямам нито времеви, нито емоционален ресурс, за да пиша. Спокойно ми е, въпреки многото ангажименти и преживени неволи. Не откривам нещо, което да ме провокира достатъчно. Правя спорадични опити. Вероятно ще издам една книжка с философски миниатюри, може би и друга – с импресии. Започнала съм и един епистоларен роман, но в прозата не необходимо само вдъхновение и умение, а и доста енергия, работа, безпощаден редактор…Може и да се случи да види бял свят, но на по-късен етап. За мен е по-съществено да съхраня чувствителността си към детайлите, към естетичното, хармоничното. Да запазя красотата в отношенията си. За радост, макар писането да е едно самотно занимание, край мен ги има онези „двама-трима“ приятели. С тях самото общуване е поезия. Нека и Вашите читатели са заобиколени с такива. Така ще имат сили да преодоляват баналното и да постигат оптималното.

 

 

Интервюто взе: 

източник: Forumnews

Етюд за притихване

 

 „Етюд за притихване“ e втората поетична книга на Милена Белчева. Стихосбирката е награда на Издателство „Буквите“ от конкурса „По стъпките на лятото 2014″ – поезия и съдържа любовна и философска лирика.

Автор на корицата е италианския акварелист Фернандо Кавалиери. В изданието са представени и няколко акварелни творби на Радослав Коцев-Даро.  Редактори на книгата са изявените поети и писатели Нели Господинова и Валентин Чернев. Консултант – Венцислав Василев. 

Разпространението на книгата се осъществява чрез Издателство Буквите – чрез Български книжници и книжарници „Хеликон“. Изданието има и електронен вариант в сайта на Книжарница Книгите.

 

 

korica_Etud za pritihvane

 

Стихосбирката е етап от творческата биография на твореца. Тя е организъм, изтъкан от емоции, пъзел, който, ако сглобиш хронологично можеш да разгадаеш пин кода от сърцето на автора.

            Поезията е принадлежност. Симбиоза от рисунък, музика и послание. Всеки, надарен с нея е истински щастливец, любимец на съдбата. Защото тя е наказание и привилегия. От нея и да искаш не можеш да избягаш. А и не е необходимо.

            В живота човек невинаги може да си позволи свободата да бъде себе си. В поезията няма ограничения, мантинели, бариери и правила. Тя е олицетворение на свободата на духа във всички посоки на пространството. Само когато човек се извиси над ограниченията – диша и създава красота, за собствено удовлетворение и естетическа наслада за читателите.

            Поезията е като отделянето на смолата от дървото. Тя е лекарството, естественият начин за предпазване на душата от външни наранявания. Тя няма начало и няма край, както нямат начало и край чувствата, бродещи по белите листове.

            Читателю, когато отвориш тази по- особена и различна книга вероятно ще откриеш нещо от себе си. Нещо вече преживяно, преболяно. Нещо или някой, за което/ когото си будувал, оцеляло след земетръсите в душата. Нещо като обич. То ще те завръща отново и отново в меката прегръдка на стиховете. „

 

Гергана Иванова-Риа

 

=========================================================================================================

 

ХАЙДЕ, ТРЪГВАМ

                            на М.

 

Хайде, тръгвам„… – и ето, заблестяха внезапно

всички изгреви звездни – от среднощ до един.

Този град се изгуби и притихнало капна –

строгостта си превърнал в разтопен парафин.

 

И завоите остри преминаваха в преки,

изпреварили нечий любопитен перваз.

Упоих се, навярно, с думи билково-меки,

ослепях – да не виждам как си тръгваш след час.

 

После юли престана да е пристан за лято,

дръпнал грешната струна на раним клавесин.

Но ме буди усмивка за дланта ти, която

бе завинаги моя – от среднощ до един.

 

ПРИЗНАНИЕ

 

Тя е просто усмивка, която и слънцето сгрява,
даже някой без жал тези устни с тъга да съшива.
Да останат дори шепа кал и изсъхнала плява –
тя гнездо ще направи от тях. И ще бъде щастлива.

Тя е просто улук, в който гъста мътилка изтича.
И изплаща докрай чужди грешки, вини и пороци.
Като майка добра – безусловно и нежно обича
и съзира надежда през най-непрогледния процеп.

Тя е просто мираж в неуютната земна пустиня,
но превръща деня в необятен оазис, за всеки.
И постила косите си – меко по тях да премине –
онзи, с морни нозе, опознали трънливи пътеки.

Тя е просто сълза, сбрала всички човешки тегоби,
Ала нейните – кой ще успее смирен да изплаче?
Тя не иска слова върху тежкия камък надгробен.
Само глътка сърдечност, преди да я срещне палача.

Тя е просто цветче, зажадняло за предана ласка.
Все едно, че животът я смазва с ръждива верига.
Не лети през света в подобаваща царска каляска,
ала тя е Жена. И да бъде такава ѝ стига…

*на всички жени, които се припознаят в стихотворението

 

ИЗПРАЩАШ МЕ ДО ЪГЪЛА, СЛЕД КОЙТО…

 

Най-краткият ни път е извървеният.

Най-истинската мъдрост – непризната.

Мълчанието е опровержение,

че има лек, по-скъп от самотата.

И не една следа ме е препъвала –

душата ми е опитно стърнище.

Изпращаш ме по мръкнало до ъгъла,

след който няма никого и нищо.

След който е единствено затишие

и пулсът е незрим, но осезаем.

Последните желания – издишани

от тялото, получено назаем,

от пясъка на замъци рисувани,

от устните на земните съблазни.

Приема ли отвесното пътуване,

ръцете ми е нужно да са празни.

Зад теб отдавна всичко се е сринало,

едничка пепелта до бяло свети.

Разбирам, че и ти си само минало.

 

Но в камъка дори пониква цвете…

 

ПРЕДБЪДНО

 

Недокоснали още със сърца устремени

онзи изгрев, над хълма – равнодушен и стръмен –

все по-ясно усещам, как вървите през мене,

как пулсирате живо в мисълта и кръвта ми.

Зная колко е ценно всяко дъхче в гърдите,

пълно с мъдрост космична и калория вяра.

Наблюдавам в блаженство как предутринно спите,

младостта си припомням – кратък звън на китара…

После трябва на пръсти да се вдигна отново –

да ви видя очите – две-три преспи над мойте.

Няма как да поискам днес гнездото орлово,

да сваля в низините и да кажа: “Постойте!…”

Щом крилете са здрави – ще последват целта си.

Но усмивка на нежност върху устните спира –

някой ден синовете своя дом ще потърсят,

любовта ще им бъде най-добрата квартира.

И сълзите неволни ще са блясъче само

от безкрайното слънце на вселенската сцена.

И нощта ще възкръсне, чула тихото: „Мамо“,

а перце ще се спусне над дланта уморена.

 

СМАЛЯВАМ СЕ ДО СЯНКА НА СЪЛЗА

 

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

от ласката на благ ветрец, присядам в утринта безмълвна.

Безвремие през мен ръми – с невинността си да пречисти

душата земна и отвъд в светлинна нежност да покълна.

 

Препъващите страхове, човешки страсти и неволи

с червивата си слепота, сърцето – ябълка прояли –

обратно нека изпълзят и във предчувствие за пролет

да се превърна и спася от този свят така печален.

 

Какво оттук да отнеса – отломки прашни съдбини ли?

Баласт ненужен са дори и най-достойните победи.

Красивото ще сбръчка цвят. Най-верният – ще измени.

Щастлив е и благословен духът безмерно чист и беден.

 

Но ненаситни сме, уви… Горим в нелепа надпревара –

блещукащата слюда-чест зениците наивно мами.

Но кой Единствен е велик, припомня всеки атом вяра?

Молитвата е онзи миг, когато празна е дланта ми…

 

Подбила пръсти и пети по стръмните житейски писти,

издъхвам в сетния си сън, за да се сбъдна Там отново.

Под манастирската лоза, потрепваща с изящни листи

потъвам в мъдра самота – да чуя Неговото слово.

 

 ПО ДЕКОЛТЕТО НА БИТИЕТО

„…Бъди ми настояще.”

                                   Добри Жотев

 

Отричах те – опарена от опити,

но може би сърцето се привърза

към светлите нюанси на живота ти.

Сега в картини призрачни замръзвам.

 

На нежността цветчето е загинало

и суха клонка дланите ни дращи.

Какво, че имах с теб прашинка минало,

щом никога не стана настояще?

 

Не срещаха случайните ни вечери

на изгревите ласката свенлива.

Удавихме се в думите изречени,

сломихме се, след дълга съпротива.

 

Повярвах в близостта ни. Ще ме съдиш ли?

Днес погледът ти нямо ме отпраща.

Какво, че виждах в тебе късче бъдеще,

щом никога не стана настояще?…

 

ТИ ЛИ?

 

С дъжд от безмерна тъга, с крехка самотност примесени,

с вино от нежност опѝти, с дъх на поле хризантеми,

като презрели зърна – капят в душата ми есени,

стичат се в облачни нощи – топли, изящни и неми.

Дълго за тях ме боля. Жадна за сетно умиране

губех се в тежкото жито, ровех под думи и корени.

Търсех шевици – земи – с песен и кръв избродирани,

шепот на гниеща шума, за да се сгуша в покоя ѝ.

И сред листата – щурче, в хладната влага простинало,

а из косите ми тъмни – плаха светулчица скрита.

Нека за миг се простя с неизбродимото минало,

нека в скръбта си потъна, никой за мен да не пита.

Четири пласта кобалт спират небесното дишане,

дращи безръко весло по хоризонт недоплуван.

Бавно отекват в съня ми стъпки на мисли угрижени.

Пролетен грим на утопии. Лятна премала бълнувах.

Тъй всекопнежно живях, глуха за хора и гларуси,

ала дочаках пороя всяка виновност да снеме.

Обезсърчена, без страх да се усмихна пред края си,

чула как никне в дланта ми новороденото семе.

Великолепно добри – блудни тежнения – плесени,

скрап от ръждиви обиди, тъй милосърдно отмили –

някой покани в света ми тези пленителни есени!

 

Питат зениците лунни с тихо признание: Ти ли?…

 

 ===============================================================================================

 Повече за авторката може да прочетете тук.

 

П.С.

Ще се радвам тези, които ще си поръчат и прочетат стихосбирката, да ми пишат и споделят своето усещане от споделеното в нея.

МБ

 

 

„Ябълки от детството“ – новата стихосбирка на Йеромонах Роман, в превод на Владимир Стоянов

         „Ябълки от детството“ е поетична книга за пътя на духа, за човешките тресавища и висини, за следите на премълчаното и споделеното, за разкаянието, упованието и прозрението. Автор на стихосбирката е Йеромонах Роман (Александър Матюшин), а подборът и преводът на творбите са дело на варненския поет и композитор – Владимир Стоянов. Стихосбирката е продукт на издателство „Фабер“ и излиза с благословението на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Йоан, както и с материалната подкрепа на фонд „Русский мир“. Изданието е билингвистично и е действително стойностно за ценителите на художественото слово, които ще имат потребността да преживеят едно необятно пътешествие, тръгвайки от „стария си дом“, край „ливадата недокосена“ , през „горещия сняг“, необезкуражени от дочутите „объркани напеви“ и своята „съдба отрова“, за да открият вярната нишка към „светия извор“ и „Царството възпято“.

Петдесетте стихотворения са подредени в три цикъла – „Целебният извор“, „Песента на славея“ и „Моя възраст, златна моя гибел!“, като съставителят е спазвал хронологичния принцип при подбора и оформлението. Йеромонах Роман е автор на много сборници с духовни стихотворения и песнопения, но тази книга предлага едно по-обстойно представяне на творчеството му пред българската общественост и е плод на един неслучаен контакт между творци, прераснал в силно и преобразяващо приятелство. Както споделя и самият преводач в следговора на изданието : „има срещи, личности и събития, които са своеобразен дар и посвещение“. Като дългоочакван досег и светъл дар са и поетичните откровения на Йеромонах Роман, който предразполага читателите за едно по-истинно и обхватно възприятие. Думите му звучат изповедно, но без излишен драматизъм и не назидателно и мъчително, а молитвено и мелодично. Изказът е пестелив, но привлича с искреността си и разкрива фина сетивност и впечатляваща прозорливост. Разбира се, от съществена важност е и фактът, че преводът на произведенията е на такова ниво, което позволява на всяка дума да живее, одухотворена от творческата енергия, в стилистична и смислова хармонична цялост.  Но не само майсторската прецизност в подбора на изразните средства прави този реализиран проект толкова значим за литературната общественост. Книгата представя още едно лице на съвременната руска литература, в своя чист и естествен вид, но и отправя духовни послания от православния свят, така необходими в днешните времена на властващ егоцентризъм и изопачени ценности.

Авторът, осъзнал „колко е крехко човешкото „аз”, ни напомня, че „всичко е тлен и прах” и призовава „…помагайте хората да се разливат през бреговете си тесни, сурови”. И сам следвайки отправените повели, преодолявайки бариерите на скептицизма и изменящата представите оптитност, чрез поезията си, вероятно, намира възможност да ни изведе отвъд личностното и преходното. Макар открил спасение  в смирението и покаянието, той продължава да пита: „Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?”. Разбира и внушава, че дори когато „навсякъде искри непълнота”, когато „гине светът в неправда и зло” и често „сълзят очите”, трябва да съзнаваме, че „всичко е Божия милост”. Вътрешният необят на Йеромонах Роман е място на „покой и утешение”,  на преклонение и „прослава на Твореца”, но без изява и патос, защото както казва и сам в един свой стих: „величието мре без тишина”. Тази книга предполага по-различно психично състояние, в което да бъде прочетена и преживяна. „Ябълки от детството” е предназначена не за шумната тълпа, а за всеки, готов да задгърби „вековната суета” и „безмълвен и безимен” , в „самозабвение” да последва пътя на „душата, търсеща блаженството”.

Приветствам идеята на Владимир Стоянов да запознае родната общественост с личността и творчеството на този недостатъчно известен у нас автор и да направи мъдроликата му душа по-близка и поетичния му свят по-достъпен. Вярвам, че посланията в стихосбирката ще намерят нужните читатели и че подобни проекти ще продължат да се случват и да ни зареждат с оптимизъм.

Милена Белчева, 2015

 

qbalki ot detstvoto

корицата на български език

unnamed

корицата на руски език

Национален литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“ – Кюстендил 2015

Националният литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“ – Кюстендил 2015, определи носителите на отличията за деветото си издание. Първа награда взе Ивайло Диманов от София за стихотворението „Потоп“, втора – Йордан Пеев от Стара Загора, за стихотворението „Сълза“, трета – Васил Славов от София, за „Стопанинът замина за Америка“. Специални отличия получиха Методи Джонев от Кюстендил – награда на общината за цялостно творчество, Богомил Господинов от София (награда за млад автор), за стихотворението „Антелион“, награда на Младежкия информационно-консултантски център – Кюстендил, Яница Радева от София, за „Свят, счупен във формата на цвете“, награда на Информационен център „Европа директно“ – Кюстендил, Милена Белчева от Варна, за стихотворението „Предбъдно“, награда на читалище „Братство 1869“ в Кюстендил, Диана Юсколова от София, за „Отстрани“, награда на читалище „Пробуда 1961“ в Кюстендил, Ренета Бакалова от София, за „Надпреварват се“. Отличията бяха определени от жури в състав – Константин Еленков, председател, и членове – Анжела Димчева и Радослав Ранчин. В анонимната надпревара участваха 325 поети с 965 стихотворения.
Организатори на конкурса са община Кюстендил и читалище „Братство 1869“. Целта е да се продължи литературната традиция на града, за чието обогатяване и развитие има безспорен принос творчеството на Биньо Иванов – поета, свързал трайно съдбата си с Кюстендил.

източник: в-к „Дума“

 

Scan0003

 

Пролетен бал на поезията 28.3.2015

Пролетен бал при Маркони, посветен на обичта, която събира земята и небето, човешките стъпки и величието на духа…

Радвам се, че намерхиме сили и кураж да продължим идеята и тази година, с уважение към желанието на нашия непрежалим приятел Сергей Сергеев.

Благодаря на Ваня Маркова и Жоро Апостолов за добрата организация и неизменна сърдечност.

Повече детайли за събитието, както и участвалите автори и творби, може да прочетете тук

 

11079058_10204824448625789_6149777924925386322_n

 
оригинални изображения-Жоро Апостолов

колаж: МБ

Ретроспективно


Ретроспективно

 

Свивам пръсти в прегръдка, но е малка и нежна дланта ми.
Как да имам мига, щом изронва се пясъчно-миден
и към нови пространства и незрими утехи ме мами,
знам не ще се повтори, затова ми е толкова свиден!

Затова днес присядам на брега и от болка немея,
че съм друга, различна, от крушения свръхуморена.
Рея поглед в безкрая и в немилост се питам къде е
мойта млада душа и безгрижната нейна вселена?

И мъждеят миражи на безследно изчезнало щастие,
умиления блесват и мокреят по мойте клепачи.
Може би мъдростта е онова неизбежно причастие,
след което свободни можем даже и в мрака да крачим.

Но защо ми горчи, и защо този звън на камбаните
разтуптява сърцето в неочаквано тягостен ритъм.
Днес синът ми прелива юмручена сила във дланите,
и герой е от приказки, дето само на сън си дочитам.

Как из дворове тичах с неумито лице, по пижама
със смеха си пречиствах света, често сив и навъсен.
И отпивах курдисана върху влажните бали със слама
своето детско кафе с курабийки в следобеда късен.

С тебешир стрит на прах и сироп позлатявах стените,
Правех лодчици книжни и за птички гнезда сръчно сплитах,
с колене наранени недостигах за малко мечтите,
ала колкото-толкова и каквото поисках-опитах.

Прекроявам сега своя ден каталожно нашарен,
магистрално задъхан, с неудобни сценични костюми.
И откъсвам с въздишка от живота по лист календарен
в чекмеджето заключвам неоткрити адреси за думи.

И понякога скришом правя малки бели безнаказано,
шлякам в локви, въргалям се в пъстроцветните есенни листи.
Знам, въжето към детството е отдавна, отдавна отрязано.
но не ми се минава в протоколния списък статисти.

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

beautiful-autumn-mood

 

 

***/Прашинки по цигулков лък/

***/Прашинки по цигулков лък/

 

Понякога ще спъват рязко
онези стъпки – неизминати.
Животът – непредвиден разход
изплащаме с наивност тиха.
Но хубост дланите ни пиха
от незапочналото минало.

 

Искри кристалът, ала реже
с измамни блясъци зениците.
Най-често отказът е нежност,
мълчанието – посвещение.
Расте денят, развиделения,
потъваме в дъха му – слисани.

 

С кордели на болинки сини
случайността върви наперено,
захапва весел резен диня.
Но друга чакаме и молим,
хабим слова, вини и роли
и с недоверие вечеряме.

 

От жажда този свят пропит е.
Ала кому е нужен опита?
Надничаме като хлапета
нетърпеливи и сърдити.
С юмруче удряме вратите.
Сърцата глухи са от хлопане.

 

Смехът ни съхне на простира,
след стапянето на лавините.
А някъде в гръдтта завира
скръбта, под кладата от страсти.
Но звън от дивна нежност, спастрен-
разсънва тайни балдахинени.

 

автор: Милена Белчева

изображение: интернет

 

devushka-skripka-muzyka-les