Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките почитатели на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение. В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: „Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.”
Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:
„Къде е вратата, с която затварям
душата на своето изгубено тяло?
Къде са ми думите, дето спасяват,
когато вали тишина на парцали?”
Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере „горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:
„Дай ми вечността,
за да забравя.
И още толкова – да помня”
Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:
„Небето праща знаци. Ала ти
се давиш в други истини нетрайни.”
Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:
„всичко е както някога,
само дето
губиш значенията”.
Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне онази преждевременно настъпила мъдрост:
„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”
Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :
„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”
А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.
Автор текст и снимки: Милена Белчева
ИЗБРАНИ ТВОРБИ НА ЕМИЛИЯ НАЙДЕНОВА
ПАЛЕЧКА
Морето ме прегърна и ми взе
едно голямо слънце от очите.
Превърна го в тъга. Солена бе
последната ми глътка, птичата.
Солени бяха нощите преди.
Преди да бъда цяло със водата.
Когато нямам въздух, не сълзи
и капка от окото ми. А вятърът
приспива хиляди деца без мен,
чиито топли длани все ми липсват.
Чиито лунни погледи – навред
се скитат и в тъгата ми се плисват.
Чиито дни аз виждам да текат
в стъблата на глухарчета внезапни.
Ще се смаля до тях, да порастат
в човеци, по-достойни за приятели.
* * *
Не е ли страшно – плътната материя
превръща сетивата във предатели.
Раняваме. Душим. Крещим неделно.
И бавно в самотата се смаляваме.
Не е ли страшно как се къса струна
под тежестта на чуждото съмнение.
Мелодия се къса. Вътре пуква.
Не е ли страшно как не се поглеждаме?
Утеха ли е да намериш рамо,
с което във съня се разминаваш?
В очите на последния приятел
да видиш, че душата ти я няма.
Не е ли страшно – времето изтича,
преди за друга сламка да се хванем.
Зрънцата от последното обичане
подобно тъжни мравки мъкнем бавно.
Един рапан побира гласовете ни
във този свят – изчезваща материя.
Пчели и домове потъват в бездните.
Човекът – в своите призрачни съмнения.
ПТИЦИ
Август си отива. Тръгват щъркели.
Тръгват самолети и приятели.
Много плача, малко ги прегръщам.
Лятото във края си е залез.
Времето ми ги отне набързо.
Само да премигна и ги нямаше.
Ако някой после се завърне,
само обичта е по-голяма.
Вече заприличах на летище.
Чакам. И събирам бавно себе си.
Няма нищо общо със предишното.
Есента се скрива и е прелетна.
Стъпвам във септември. Тръгват щъркели.
Чезнат самолети и приятели.
Много плача, малко ги прегръщам.
Пиша върху вятъра. И чакам.
* * *
Не съм от тук. И като звук,
като вълна от синьото изплувам,
от капките на тихия капчук,
от сълзите на вятъра и юли…
Небето праща знаци. Ала ти
се давиш в други истини нетрайни.
Спасявам те с последните очи
и оцелявам в тебе като тайна.
Защото на земята няма свят,
а кули от значения и думи.
И целият живот е кръговрат.
Въртим се като слепи пеперуди.
А другото присъства. И вали.
И този дъжд разделя същността ми.
Отвъд съм цяла. В другите очи
животът е невинен. И назаем.
Отзив и снимки: Милена Белчева
Необикновен, но дългоочакван „Разговор с водата” се състоя в Арт салона на Радио Варна в края на юли и оживи многобройната публика, която уважи премиерата на последната поетична книга на Емилия Найденова. Литературната вечер бе озарена и от магнетичното поетично присъствие на Елица Виденова – Директор на БНР-Радио Варна, която въпреки отговорните си ангажименти успя да се наслади на рецитала и да приветства лично гостуващата авторка. Залата се оказа малка, за да побере десетките почитатели на словото и творци, сред които Маргарита Стефанова, Радостина Драгоева, Валентина Йосифова, Богомил Аврамов-Хеми, Дончо Дончев и др. Те с интерес наблюдаваха необичайното представяне от техните колеги по перо-Венцислав Василев и Милена Белчева, които влязоха в ролята на водещи. Комичните провокации, артистични закачки и аналитични пробези из откровенията в книгата, бяха приятелска изненада за даровитата млада дама, която трудно въздържаше емоциите си от вълнение. В тази връзка бяха и думите от анонса на събитието, където Венци Василев споделя: „Ако не знаете, да ви кажа, че силноемоционален човек не може да е поет. Да, емоцията би могла да бъде вид вдъхновение, но за разгръщането на това вдъхновение е нужно психично пространство. А силните емоции обсебват психичното пространство и не му позволяват да диша. А ако го знаете, да ви кажа…Че нещо явно пропускаме. Защо ли? Просто имаме едно нагледно опровержение. Специфичният термин на въпросното явление е Емилия Найденова.”
Искрени аплодисменти и ведро настроение провокираха и словата на Сергей Сергеев, изразени в дружески поетичен шарж – специален поздрав, поднесен традиционно с изящна червена роза в знак на уважение и симпатия към авторката. Тези признания не са случайни, защото Еми е не само много сетивен, чист и спонтанен човек, тя има една действително интересна дарба да наблюдава света едновременно през стотици ракурси и да изразява себе си и чрез споделеното, и чрез премълчаното. Родена е и живее в София, но често и с нескрита радост пътува до морската столица, където я чакат любовта, приятелите и морето. Амбициозната светлоока поетеса изучава Българска филология в СУ „Климент Охридски” и е носител на редица престижни литературни награди. Публикува в сайтове за лично творчество, както и в електронни медии, има и собствен блог, озаглавен „Небе за птици”, каквото е името и на първата и стихосбирка. Пише за простичките неща, за малките и големите тайнства на живота, за просторите в нас и тъмнините, които ни смаляват. Нейната лирическа героиня се скита из лабиринтите на преживяното, спъва се в хилядите посоки и опитности и разтревожено пита:
„Къде е вратата, с която затварям
душата на своето изгубено тяло?
Къде са ми думите, дето спасяват,
когато вали тишина на парцали?”
Не спира да търси какво се крие отвъд, в онази безкрайна синева, какво я очаква зад солените клепачи на дните, наивно да иска да разбере „горе дали им ухае на люляци”, макар да осъзнава, че „без въпроси се живее лесно”. Чезне в дълбокото и се загубва в нищото, попива животослучващото се и усмихнато призовава:
„Дай ми вечността,
за да забравя.
И още толкова – да помня”
Опитва се да сепне и околните от инертността, да ги откъсне от битийната примка и въздъхва:
„Небето праща знаци. Ала ти
се давиш в други истини нетрайни.”
Но когато сладката умора победи сетивата и бягствата в кръг станат осезаемо излишни, сърцето само разбира:
„всичко е както някога,
само дето
губиш значенията”.
Тогава стрелките на трескавата жажда спират, за да просветне онази преждевременно настъпила мъдрост:
„Човекът сам си е къща. Сам си е същност. И сам си е погребение…”
Какъв дух трябва да има един такъв човек, който е само на 22 години, за да заяви?! :
„Живот, аз зная, че си смърт. И пак ти вярвам…”
А аз вярвам, че все по-често ще чуваме името на Емилия Найденова, свързано с радващи новини и събития. Убедена съм, че и новата и поетична книга ще впечатли както читателите – любители на поезията, така и сериозно пишещите творци и литературни критици. Стихосбирката е един красив и успешен продукт на издателство „Знаци” и дори само визуално провокира вниманието с необичайния си формат и прекрасното оформление на корицата, дело на художничката Невена Ангелова. Художествени редактори са Виолета Христова и Камелия Кондова – две дами, чиито естетически усет и поетичен изказ ги отличават като едни от най-стойностните автори в България. „Разговор с водата” е заглавие на изповед, която те отвежда дълбоко в тайнствата на Вселената и ти подарява елегантен и смислен диалог и поетична атмосфера, в която душата тихо ликува.
Автор текст: Милена Белчева
Оригинални изображения: личен архив, Б.Аврамов-Хеми
Варненци и гости на града имаха удоволствието да присъстват на творческата вечер на кинорежисьора Вълчан Вълчанов, която се състоя на 19.08.2011г., в кафе-театъра на Фестивален и конгресен център. Събитието бе уважено от изявени личности в областта на науката и изкуството и допълни достойно културния календар на Морската столица. По време на срещата, ръководена от проф.д-р Георги Бакалов бе излъчен и документалният филм-портрет „Да изпиеш горчивата чаша“. Филмът, реализиран от студенти от Факултета по журналистика към СУ, представя избрани ретроспективни кадри от живота на Вълчанов и моменти от честването на 70-годишния му юбилей в дома на киното в София през 2010г. Присъстващите в залата с нескрито любопитство наблюдаваха отразеното събитие, както и заснетите интревюта с близки, приятели, колеги и почитатели на известния кинорежисьор.
Многобройните желаещи да споделят своите спомени и впечатления от познанството си и работата с талантливия юбиляр ни напомниха за мисълта на Юлия Леонтиева, че „творчеството е като тунел, по който болката се движи с радост.“ И действително, бившата спортна надежда Вълчан Вълчанов, независимо от своята трудна подвижност и преживени изтощителни препятствия, успява да бъде в творческа кондиция и не само да отразява животослучващото се, но и да реализира своите представи за света. Пред камерата на студентите, проф.д-р Георги Бакалов от СУ също изразява своето възхищение от факта, че Вълчанов почти никога не се поддава на мисли за болката си, а постоянно е отдаден на някаква интелектуална дейност, която го откъсва от тази „фатална битийност, в която е потънал“. Професор Бакалов споделя за още един интересен филм, сниман от Вълчанов през 1978г., „Акатист за св. Климент Охридски“, представящ кадри от анкета със студенти и преподаватели от СУ „Климент Охридски“, която показва невежество по отношение на патрона на университета. Този филм съдейства и индиректно за това, варненското училище „Климент“ да бъде преименувано на „Климент Охридски“, а по-късно и да се добави званието Свети, пред името. Впоследствие към филма са добавени и субтитри на английски, за да може да бъде излъчван и на гостуващите чужденци в нашата изследователската база на остров Ливингстън, която също носи името на Кл.Охридски. Освен този, Вълчанов прави втори авторимейк и на филма „Красавици за красотата“. Директорът на Културния институт при МВнР, д-р Людмила Димитрова с искрен патос говори и за първият мултимедиен спектакъл, създаден от Вълчанов, през далечната 1972г. Проектът е озаглавен „Приказка в картини“ и показва кадри от живота и забавленията на царското семейство, представени като символи на конкретното историческо време. В желанието си да подкрепи и провокира силният дух, новаторки решения и оригиналност в работата, режисьорът осъществява своята идея за приз „Горчивата чаша“, връчван от Факултета по журналистика. Обичаният актьор Джоко Росич с особено вълнение изтъква, че този почетен символ на изпитите разочарования, но и на съхранения кураж, е сред най-скъпите признания, които е получвал. Неслучайно и филмът е взаимствал заглавието си от тази уникална като концепция награда.
В показаните кадри от тържеството видяхме и журналиста от БНР Кин Стоянов, син на покойния Радой Ралин. В краткото интервю Стоянов споменава, че с известния режисьор го свързва дългогодишно семейно приятелство и споделя още един любопитен факт, че Вълчанов в своята младост е бил дори и спасител на плажа. За спортните постижения и изключителната харизматичност в общуването, както и за същественият принос на Вълчанов в кинодокументалистиката разказа и изявеният публицист и политик Велислава Дърева, която е била негова студентка. Учениците на Вълчанов бяха заснели и откровенията на известния академик Никола Манев, който живее и твори във Франция. Независимо, че е автор на над сто самостоятелни изложби, художникът сподели, че е възвърнал самочувствието си на творец, до голяма степен, благодарение на филмите за дългогодишния му творчески път, които Вълчанов успява да заснеме. Срещите на двамата творци протичат в изключително приятелска атмосфера и още първият филм се получава много откровен, човешки и максимално непосредствен. Самият художник признава, че прозорливият сценарист и режисьор, чрез своето творчество успява „да хвърли камък в заспалите духовни води“. Твърденията му, че Вълчан Вълчанов се отличава с респектиращ устрем, дипломатичност и непримиримост бяха подкрепени и от брата на художника-Добромир, който освен артистстична кариера, може да се похвали и също с постижения в изобразителното изкуство. Талантливите братя присъстваха и на самото излъчване на филма в залата на конгресния център.
Почти всички колеги и приятели на Вълчан Вълчанов изказаха мнение, че той е изключително целенасочен, прецизен и всеотдаен към работата си. Това доказват и многобройните награди, отличия и поздравителни адреси , изпратени за тържествената вечер от различни организации и публични личности, артистично представени и прочетени от проф.д-р Минка Златева. Атрактивният журналист Емил Розов също връчва на Вълчанов почетен плакат и грамота от името на Съюза на българските журналисти. Доц.Орлин Спасов от Катедра по радио и телевизия на ФЖМК към СУ, заедно със сърдечните поздравления към своя колега, изказва и дългогодишните си убеждения, че Вълчанов успява да заличи границата между преподаване, изкуство и живот. Поздравителни слова са отправени и от представители на Клуба на Юнеско в България, Фестивален и конгресен център, Олимпийски клуб Варна и мн.други. Факт е, че много от хората, независимо в каква област се развиват и творят, получават твърде късно признание за труда си, а някои от тях биват истински оценени, чак след като напуснат земния си път. В тази връзка можем да предполагаме, че Вълчан Вълчанов е не само успешен, реализиран, но и щастлив човек. Голяма част от неговите студенти и колеги го приемат и като изявена творческа личност, но и като предпочитан събеседник и приятел. Надяваме се, че още дълги години той ще успява да съхрани своя устрем и добронамереност, дръзновение и заразителен професионализъм.
Милена Белчева
