Вълна отне ми пясъчната къща,
вината ме души – отново аз ли?
Приижда самота. Брега прегръщат
изхвърлените морски водорасли.
Кога отмина златната наслада,
какво от всяка нежност ще остане?
Една сълзица лято меко пада
по улея на глезени и длани.
Отдавна хоризонтът разтопен е
от парещи въздишки на невяра.
Изчезват бавно стъпките зад мене
и нямо овдовява календара.
Навярно съществуваш, но измислен
в усмихнато предчувствие за юни.
Не търся в този миг любовен пристан,
не ме примамват ласкави лагуни…
Защото знам, че някъде те има
и стихнат ли битийните стихии
душата ми – последна и незрима
по слънчева следа ще те открие.
автор: Милена Белчева
изображение: интернет
Вечерта бе най-обикновена,
вятърът сюжет не разпечата.
Бе съвсем безличен мизансцена-
само август, ти и тишината.
Въздухът над улицата влажен,
късните следи на минувачи.
Нищо не успяхме да си кажем
в този миг – откраднат и беззначен.
Трябваше ли нещо да се случи?
Сенчица на нежност да премине?
Помня само отказът, забучен
като трън в сърдечните градини.
Пареха зениците ти меки,
но лице към мене не наведе.
Рязко спря такси след две-три преки
и потънах в кадъра последен.
Виното ли беше много силно,
че от две-три глътки се пресити?
С мисъл се опитах да те милна,
в тази нощ, пристегнала юздите.
Нямаше дъждец от метеори,
нито рози – в мрака да ухаят.
Но не искам с друг да се повтори,
даже по-щастлив да и е краят.автор: милена белчева
снимка: мрежата
