Милена Белчева

„Земята не е място за пристигане, а само за събиране на ято“ В.Христова   Земята ни е временно убежище, скрепено от легенди и представи. Пердетата пред нас, макар и мрежести, възпират яснотата и простора. Истинността-прозрачна като нежност е. Но в шеметни илюзии ни дави, завързала нозете ни със тежести, самата неизбежност, че сме хора. Петмезна […]

Надеждата е като сянка. Върви след всеки твой копнеж. И пожеланото остава завинаги недостижимо. Единствено, когато в тебе очакването просто спреш, оставаш някаква възможност същественото да го има. автор: Милена Белчева снимка: интернет  

  След толкова затръшнати врати в сърцето ми мазилката се срути, сега съм прах в нозете ти, а ти изтръскваш го в безпътните минути. Наслушах се защо, кога и как допуснал би за час да ме обича по странен план – поредния хлапак – безумно горд и прагматично ничий. Смирявах се – така да е, […]

Не можех да не те обикна – с най-детското и светло чувство. Разбирах, че това е бреме, за теб напълно непростимо. Като изнизано мънисто – проплакващо за миг се спуснах от огърлицата на дните, в които глътка радост имах. Сломена от словесни бури, опитвах всякак да потискам копнежната тъга и нежност, която недочуто стене. Не […]

Нека е мирно, безмълвно и пусто. Кой светлотайнство с тебе изпрати? Хвърлям сакото на зимните чувства. Есенно шепна: Благодаря ти… Днес си отдъхвам от себе си даже, стихват сълзици в мрака проляти. Свличам на своите мисли багажа. Ти си вълшебство. Благодаря ти! автор: Милена Белчева изображение: интернет      

Най-после хоризонтите покорно онемяха, застинаха в безвремие човешките стихии. И в тези необятности духът намери стряха, където до забвение всеистинност да пие. Онези бездихания, които ни изпраща изящното мълчание в сърцето на Всемира попиват неизменната любов животворяща, в която съвършенството се влива и извира. В покоя на безвидното, но вездесъщо Нищо от гроздовете слънчеви на […]

Обикнах полъха ти есенен, скрежинките в косите спящи. Сега светът безинтересен е, лишен от свойто настояще. Събирах в миговете пролетни светулки от смеха ти цветен. Не знам кога вкова неволята на сетния ми кръст ръцете… Горчат вините ни допуснати, но ги отпивам и за двама. Не мога да докосна устните, дори в сълзите ми те […]

Така и не дописах тази книга. На чувствата ще хвърля черновите. Каквото съм научила ми стига, каквото не – добре, че не попитах. Ще рукне тишината милостиво, смекчила сетивата ми – фосили. Искрица от битийното огниво, в сърцето ми, тъгата ще усили. И в нея ще догарят всички стари тежнения и трепети напразни. Димът на […]

Гални ме закачливо с пух от облаче и в мъркащо безвремие кротни ме. В изтичащия миг не искам повече, достатъчен е полъхът интимен. А чувствата-искри-какво ли значат те, щом литват като сенки мимолетни? И после дълго стискаме клепачите с илюзия, че в мрака ще просветне… И нека прероси покой след сушите, пропукали битийните ни вени. […]

  Светът се скри зад пясъчна рътлина, полепна прах по мътните му склери. Със себе си отдавна се размина, в посоките безброй не се намери. Не търсеше простор, а само стряха и луташе се бос и любопитен. От взиране и жажда потъмняха съвсем онези сенки под очите. Понякога предаден от умора, разбираше, как всичкото е […]